Постинг
25.02.2017 13:30 -
ПРОКЪЛНАТИТЕ КНИГИ (част 2)
Автор: occult
Категория: Изкуство
Прочетен: 367 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 25.02.2017 14:11
Прочетен: 367 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 25.02.2017 14:11
Цялата тази история доказва, че от някои организации не може да те защити даже президента на САЩ. Но така или иначе в политически план мадам Блаватска одържала пълна победа: Мохандас Карамчанд Ганди признал, че именно на мадам Блаватска е задължен за онова, за което намерил своя път, придобил национално самосъзнание и в края на краищата освободил Индия. Един от учениците на мадам Блаватска снабдил Ганди с наркотик, който му помагал да издържа в най-трудните моменти. И, вероятно, заради тази връзка Ганди и бил убит на 30 януари 1948 година от още един странен фанатик, по непонятен начин управляван от разстояние.
Но идеите на мадам Блаватска побеждавали. Несъмнено, „Теософското общество” изиграло важна, ако не и решаваща, роля в освобождението на Индия. Несъмнено е и това, че Intelligence Service и другите оръдия на английския империализъм са взели участие в заговора срещу мадам Блаватска и против книгата Дзиан.
И все пак се създава впечатлението, че друга организация, много по-могъща, отколкото Intelligence Service, и не политическа, се постарала да затвори устата на мадам Блаватска.
На мен ще ми възразят, защо тази организация не е попречила на публикацията на текста в 1915 година, но кой да докаже, че тази публикация има дори някакво отношение към оригинала? В края на краищата аз в действителност нищо не зная за херметичното общество Сан-Диего...
Във всеки случай след последната катастрофа мадам Блаватска замълчала. Да погледнем към нея за последен път на улица Нотр-Дам-де-Шан в Париж. Там тя прекарва остатъка на дните си, след което заминава да умре в Лондон.
Поглеждаме към нея с очите на един от неините врагове, руския религиозен философ Владимир Соловьов, описващ своите срещи с нея в списанието „Руски вестник”. Като че ли, най-много от всичко са го поразили немите упреци, с каквито тя сякаш постоянно се обръщала към него. С мадам Блаватска, макар че по онова време тя е съвършено обезсилена, все още се извършвали странни явления. Ето какво се случило със скептика Соловьов в хотел „Виктория” в Елберфелд(Германия), когато той пътешествал заедно с мадам Блаватска и няколко нейни ученици:
„Внезапно се събудих. Разбуди ме нечие горещо дихание. Близо до мен, в тъмнината, стоеше висока човешка фигура в бяла дреха. Чух глас, не мога да кажа на какъв език, но ми бе заповядано да запаля свещ. На нейната светлина видях, че беше два часа през нощта и че близо до мен има жив човек. Това беше мъж, точно приличащ на видян преди от мен, портрет на махатма Морий. Той говореше с мен на език, който аз не знаех, но въпреки това разбирах. Той ми каза, че съм надарен с големи способности, и мой дълг е – да се възползвам от тях. След това той изчезна. Но веднага се появи отново, усмихна се и на същия, непознат, но все пак разбираем език произнесе: „Бъдете уверен, аз не съм халюцинация, и вие не сте си изгубили ума”. После пак изчезна. Беше вече три часа през нощта. Вратата през цялото това време беше заключена с ключ.”
Ако такъв род феномени се случват със скептици, навярно, няма нищо удивително в онова, което със самата мадам Блаватска се случвало по още по-удивителен начин. Изглежда, че тя действително е писала с помощта на ясновидката си дарба. Английският критик Уилиям Емет Колимен счита, че в „Разбулената Изида” мадам Блаватска цитира приблизително хиляда и четиристотин книги, с които тя не е разполагала. Цитатите са верни.
Мен са ме обвинявали, че съм прибягвал към същия окултен способ, когато съм писал „Утрото на магьосниците”, но ни един цитат във всичките ми книги, както и в настоящата, не привеждам по памет. Именно поради това, че не мога да намеря фотокопието, направено от мен през 1947 година на „Станси Дзиан” издание от 1915 година, аз не давам от книгата никакви извадки, доколкото не се уповавам на паметта си.
Във всеки случай мадам Блаватска повече никого не заплашва с публикация на „Станси Дзиан”. Читателят може да запита: от кого съм узнал, уж за произведение, принадлежащо на древна цивилизация и, може би, имащо извънземен произход, че се намира в Индия? Тази мисъл не е нова: тя е прокарана на Запад от персонаж не по-малко фантастичен, отколкото мадам Блаватска – Аполоний Тианский. С него се занимава, собствено, Джордж Роберт Стоу Мид, секретаря на мадам Блаватска в последните три години от живото й.
Аполоний Тианский, много вероятно, да е съществувал действително. Неговото житие е съставено от Флавий Филострат (175-245). Аполоний Тианский направил такова силно впечатление на своите съвременници и потомци, че още и днес напълно сериозни учени твърдят, сякаш Исус Христос никога не е имало, а създател на неговото учение се явява Аполоний Тианский. Към тази версия се придържат не само леко побърканите привърженици на рационализма. На Аполоний се преписвали свръх естествени способности, макар сам той напълно да ги отричал.
Във всеки случай с помощта на ясновидството си той уж видял убийството на император Домициан на 18 септември 96 година на н.е. Несъмнено, той е пътешествал по Индия, а умира, вероятно, на Крит в много преклонна възраст: бил на повече от сто години.
Да оставим настрана легендите, обкръжаващи името му, собствено онази, съгласно която Аполоний Тианский все още живее сред нас. Да оставим настрана, също, връзката между неговото учение и християнството. Ще отбележа само, че Волтер го поставял по-високо от Христос, но го правел, навярно, само за това, да дразни християните.
Едно не предизвиква съмнение: Аполоний Тианский твърдял, че по негово време – тоест в І век на н.е. – в Индия имало удивителни древни книги, съдържащи у себе си мъдрост на минали векове, мъдрост, достигнала до нас от много дълбока древност. Аполоний Тианский донесъл със себе си някои от тези книги, и между другото именно на него сме задължени за онова, че намираме в херметичната литература големи откъси от „Упанишади” и „Бхагавад Гита”.
Именно той, преди Бали и Жаколио, издигнал идеята за съществуването на древни книги, която оттогава не е преставала да броди по целия свят. Неговият ученик Дамис писал анонси за тези книги, но, сякаш нарочно, тетрадките на Дамис изчезнали. Авторът на предисловията към съчиненията на Мид, Лесли Шепард, пише през юли 1965 година, тоест не много отдавна, че не е изключена възможността, записите на Дамис да се „намерят”. Да се прочетат би било много интересно. Историята с ръкописите от Мъртно море доказва, че най-удивителни „находки” още са възможни.
В оцелели записки на Дамис се говори за тайни срещи на Аполоний, на които него не го допускали, с индуски мъдреци. Той описва, също, случаи на левитация и запалване само под въздействие на волята, без помощта на каквито и да било инструменти. Той присъствал при опити от такъв род, извършвани от индуски мъдреци. Те, му се струвало, се отнасяли с Аполоний като към равен и го учили, откривайки му повече, отколкото на който и да е западен човек.
Изглежда, Аполоний е видял със своите очи „Станси Дзиана”. Донесъл ли е той със себе си на Запад екземпляр на книгата? Кой може да знае?
ТАЙНАТА НА АБАТ ТРИТЕМИЙ
Абат Тритемий е полезно да отличим от многото други персонажи на тази книга с това, че неговото реално съществуване не предизвиква съмнение. Той се родил в 1462 година и умира 1516. При него има множество биографи, в това число Пол Шакорнак, автор на книгата „Величие и нещастие на абат Тритемий” (Париж, 1963) веднага искам да предупредя, че не във всичко съм съгласен с този изтъкнат историк. Това в никаква степен не означава, сякаш поставям под съмнение неговите данни като историк, но разполагам със сведения, които г-н Шакорнак пренебрегва, вероятно, считайки ги за второстепенни, но за мен, специалиста по криптография и история на изчезнали науки, те представляват архи-важни.
Освен това моите източници не напълно съвпадат с онези, които е ползвал г-н Шакорнак.
Спираме с това, започваме от самото начало. Абат Йохан Хайденберг, когото впоследствие започват да наричат абат Тритемий, се родил на 2 февруари 1462 година в Тритенхайм. В 1480 постъпва в прославения Хайделбергски университет. Успял да получи свидетелство по бедност, освободило го от необходимостта да плаща обучението си. Заедно с Йохан Далберг и Рудолф Гюесман той основал тайно общество по изучаване на астрология, магията на числата, езици и математика. Учредителите на обществото си измислили псевдоними. Йохан Далберг станал Йохан Камерариус, Рудолф Гюесман станал Рудолф Агриколий, а Йохан Хейденберг станал Йохан Тритемий.
Преди всичко псевдоними не се избират случайно, на причините за дадения избор ни остават неизвестни. Самото общество получава съвсем многозначително название: „Sodalitas Celtica” („Келтско братство”).
Първи към него се присъединява евреина Паул Рики, обучаващ ги в кабалистика. На 2 февруари 1482 година, в деня, когато Йохан Тритемий навършва двадесет години, встъпва в бенедиктинския манастир Свети Мартин в Спонхейм. После той ще стане настоятел на Спонхеймския, а след това – на Вюрцбургския манастир. Неговото християнско благочестие внушава всеобщо уважение.
Именно то ще му помогне да се въздържи от много изкушения, когато се увлича от алхимията и магията. Неговият интерес към тази област на знанието бил безкористния интерес на учен, не стремящ се ни към обогатяване, ни към власт. Поведението на абат Тритемий напомня поведението на нашия съвременник абат Леметр де Лувена, създателя на теорията за разширяващата се Вселена, на когото се възхищава самия Айнщайн, което не му пречи да търси в предполагаемия феномен на разширяващата се Вселена доказателство за съществуването на Бога.
Тритемий събрал в манастира Свети Мартин най-богатата библиотека на ръкописи в Германия. Той не обичал скоро изобретеното книгопечатане, и напечатаните книги му се стрували груби. Тази библиотека, която той събирал със свои средства, му струвала повече от хиляда и петстотин златни дуката.
Без да спира традиционния си труд на учен и историк, той продължил и своите напълно оригинални търсения. Твърде странни търсения, за които имал невниманието да съобщи на някакъв клюкар или завистник, което не му се разминало. В хода на своите занимания той създал способ, позволяващ да се хипнотизират хора на разстояние посредством телепатия и с помощта на странен език. В неговите трудове причудливо се смесвали лингвистика, математика, кабалистика и парапсихология.
Осем тома труд, обединяващ книгите на неговите изследвания и, следователно, включващ в себе си тайната на безпределната власт, се наричал „Стеганография”.
Ръкописа „Стеганография” бил изгорен по заповед на граф Електор Филип, наместник на Филип ІІ, който го намерил в бащината си библиотека и изпаднал в ужас от него.
Не се съхранил нито един пълен екземпляр от тази книга. Ние трябва да съжаляваме за това: ръкопис, съдържащ в себе си ключа към възможности с най-голяма важност, бил унищожен напълно. Не е съхранено нито едно негово копие. Доктор Армитадж от новелата на Лавкрафт „Гнусотията на Данвич”, използващ ръкописа за разгадаване на древни шрифтове, отначало до край е измислен от Лавкафт, който изобщо не вярвал в онова, че неговия герой може да обладава историческата реалност и който, несъмнено, не държал в ръцете си пълния ръкопис „Стеганография”, както, впрочем, не го е държал и никой друг.
Въпреки това има откъси от ръкописа, съставящи примерно три осми от неговия обем, и ние още ще се връщаме към тях.
Така за какво става дума в „Стеганография”? Да вникнем преди всичко в думите на самия Тритемий:
„В един от дните на споменатата 1499 година, а преди него, как дълго бях мечтал за това, че ще разкрия неведоми тайни, и, накрая, убедил се в напразните си усилия, се отправих да спя, малко засрамен от своето безразсъдство да опитвам да извърша невъзможното. През нощта (в съня ми) ми се яви човек и ме нарече по име:
- Тритемий, - ми каза той, - не считайте за безразсъдство тези мисли. Макар и нещата, към които се стремите, ни на вас и на никой друг не се отдават да осъществи, но те са възможни.
- Така де научете ме, - отговорих аз, - как да постигна това?
И тогава той ми откри тайната и показа, че нищо ме може да бъде просто”.
След това Тритемий се захваща на работа, и ето пред вас е неговия собствен разказ за онова, което е постигнал:
„Мога да ви уверя, че всички, а още повече невежите, ще решат, че този мой труд, в който аз разкривам много неизвестни секрети и тайни, включва в себе си свръхестествени, удивителни и невероятни неща, доколкото никой преди мен никога не е писал и не е говорил за това.
Първата книга съдържа описание на повече от стотици способи за тайнопис, не предизвикващи ни най-малки подозрения, за което ви е угодно и на всеки известен език. И всичко това може да се направи, без да се прибягва към метатези, без да се изпитва страх и съмнение, че секретът някога ще го разгадае някой, освен онзи, на когото аз кабалистически ще предам тази наука.
Доколкото всички думи и изрази в тайнописа изглеждат прости, познати и не извикват ни най-малкото недоверие, ни един човек, какъвто и изкусен да е той, няма да съумее със собствени сили да проникне в моя секрет, и на всички това ще се стори удивително, а на невежите – невъзможно.
Във втората си книга ще разкажа за още по-поразителни неща, касаещи способи, които мога точно и по надежден начин да предам по своя воля на всеки, който постигне смисъла на моята наука, колкото и далеко да се намира той от мен, макар даже да е на сто версти, и при това никой не ще заподозре, макар да съм използвал някакви знаци, фигури или букви; а ако аз се възползвам от услугите на куриер, и този куриер го заловят по пътя, никакви молби, заплахи, обещания и даже изтезания не ще го принудят да открие секрета, защото той нищо няма да знае за него; ето защо нито един човек не ще успее да открие тайната.
И всички тези неща по желание аз мога с лекота да направя, без да прибягвам до нечия помощ и без да изпращам куриер; даже затворника, заточен в дълбоко подземие и намиращ се под непрестанна охрана, аз съм способен да му предам своята воля”.
Той със замах се заел с велико дело.
Болшинството биографи на Тритемий срамежливо казват, че той просто е прелъстен от илюзии, а всъщност нищо не е можел. Ние ще се придържаме към друго мнение. Аз мисля, че Тритемий действително е направил велико откритие, но че не е трябвало да разказва за това, и че унищожението на книгата му съвършено естествено се вписва в редицата операции, проведени от „Хората в черно”, на които е посветена книгата ми.
Тритемий се е заблуждавал и в това, че е бил едва ли не голям рационалист за своето време. Ето, собствено, как той говори за астрологията:
„Вън, дръзките, тщеславните хора, лъжливите астролози, които объркват и бръщолевят глупости. Разположението на звездите няма никакво влияние върху безсмъртната душа, не оказва никакво въздействие на естествената наука; то няма нищо общо с висшата небесна мъдрост, доколкото тяло може да въздейства само на друго тяло. Духът е свободен и не се подчинява на звездите, той не се поддава на влиянието им и не следва движението им, но е свързан единствено с висшия небесен закон, който го е създал и направил животворящ”.
С това изказване, както и в много други писма и съчинения на Тритемий, се проявява абсолютно рационалистично мислене. Онова, което той нарича естествена магия, ние наричаме техника.
На него преписват книги за философския камък, но това авторство не е доказано. Джордж Рипли, английски алхимик, подробно коментиращ трудовете на Тритемий, е написал между другото:
„Умолявам онези, които ги знаят, да не ги издават”. След смъртта му за абат Тритемий се закрепила репутацията на черен маг. Един от най-свирепите йезуити на инквизицията Дел Рио ще попита, защо „Стеганографията”, известна във вид на откъслечни записки, не е включена в списъка на забранените и подлежащи на цензура книги. Накратко, онези книги, които съставят предмета на моето изследване.
Едва в 1610 година във Франкфурт Матиас Бекер е пуснал първото издание на онова, което е останало от „Стеганографията”. То е снабдено с паметна бележка „с благослова и позволението на Висшите”, но никакво разрешение за публикация църковните власти не са издавали. Следователно, стои въпроса, за кои Висши става дума.
В книгата е имало предисловие, което после изчезва и в което намираме следната интересна фраза:
„Но, възможно е, някой да пожелае да възрази, питайки: ако ти искаш да стане така, че тази наука да остава тайна, за какво пък отриваш смисъла на тези писания?
Аз ще отговоря: направих го за онзи, на когото да дам възможност да се възползва от тези великолепни закони на определени групи лица, към които принадлежа и сам, за да помогна да избягват многобройните опасности и предпазя от нещастни случаи”.
Какво пък, напълно разумна гледна точка. Но даже в осакатен вид книгата все още се струвала опасна. Тъй че и това издание, колкото и непълно да било, на 7 септември 1609 година била наложена забрана от конгрегацията на светата инквизиция до 1930 година.
В 1616 година абат Сгидмунд от бенедиктинския манастир в Сион, в Бавария, публикувал съчинение в защита на абат Тритемий. В 1621 година излиза ново съкратено издание на трудовете на Тритемий. На него също има паметна бележка „с благослова и позволение на Висшите”. И този път да става дума, несъмнено, отнесена към духовното началство, нали произведението се намира под възбрана от 1609 година. Иначе пък кои в такъв случай ще са тези загадъчни Висши?
В различни библиотеки се пазят някакво количество от тези издания. По-често намираме в тях обща теория на заместващи шрифтове в оня вид, в който те се прилагат и днес за дипломатически и шпионски цели.
По мнението на учените, в някои от образците на зашифрованите текстове трябва да се съдържа макар и част от сведенията на унищоженото пълно издание. Обаче нито едно от тези сведения не изглежда убедително. Много по-късно отец Лебрен съобщава, че използването секретите на „Стеганографията” се подразбира в използване на прибор, който, по всяка вероятност, има много общо с нашата съвременна радиоапаратура.
„Аз много пъти съм чувал, че някои хора са предавали един на друг секретни съобщения на разстояние повече от петдесет левги при помощта на намагнитизирани стрелки. Двама души държат в ръцете си по един компас, на чиито циферблат по окръжността са били изрязани букви на алфавита, и твърдели, че, когато един от тях приближи стрелката към някоя буква, то и на другия компас, макар и отдалечен от другия на голямо разстояние, стрелката веднага се обръща и показва същата буква”.
Това е извънредно интересно! Прибор от такъв род в наши дни спокойно може да се изработи с помощта на транзистори и полупроводници. Но, ако у когото и да било такава възможност е имало в началото на ХVІІ век, значи, в неговите ръце е имало не поддаващ се на откриване предавател, да и при това със съвършено естествен произход, предавател, за чието притежаване не се изисквало да встъпваш в сделка с дявола и да си продаваш душата.
Ако някоя организация своевременно е завладяла това откритие, лесно е да се предположи, че тя е поискала да го съхрани за себе си. И, струва ми се, напълно е успяла.
В „Полиграфия”, друго свое съчинение удивително съвременно, Тритемий разказва за начините на тайнопис. Тази книга е издадена в 1518 година, френският и превод излиза в 1561 година. Книгата предизвикала вълна от плагиати. Внея става дума само за чиста криптография, а никакви окултни тайни няма в нея.
За пълната картина ще добавя, че в 1515 година Тритемий обнародвал циклична теория на историята на човечеството, сходна едновременно и с индуизма, и с някои съвременни теории. Книгата се нарича „За седемте вторични причини, тоест за световните Духове след Бога, или Мистична хронология, включваща възхитителни и достойни за интереса тайни”. В основата на книгата лежат трудове на кабалиста и мага Пиер д’Апон. Последният толкова досадил на Църквата, че след смъртта му в Падуа в 1313 годна инквизицията започнала да търси тялото, за да го изгори, но така и не го намерила. Приятелите на Пиер д’Апон го скрили в църквата Санта Джустина. Разярената инквизиция вместо тялото изгорила негово изображение.
Книгата на Тритемий може силно да интригува любителите на съвременни фантастични и научно-фантастични романи. Именно от нея Люис заимствал идеята «eldila», ангелите, привеждащи в действие Слънчевата система. Цикличната теория на Тритемий приели много сериозни хора, в нея отново са изказани извънредно съвременни мисли. Разбира се, не бива да се сваля от него отговорността за всички заблуждения, пораждани от книгата му.
Невероятно, но Тритемий предсказал в своята книга датата на белфурската декларация, за създаване на еврейската държава Израел. Това предсказание е направено 400 години преди осъществяването му.
По мое мнение, на Тритемий се удавало посредством езикови символи да предава информация на други лица на големи разстояния и да ги управлява. Това звучи като фантастика, но е напълно осъществимо. Тритемий гледал на света със свеж поглед и бил способен да изобрети нещо съвършено ново.
Неговата само-оценка винаги е била напълно разумна: „Аз не съм извършил нищо особено удивително, и въпреки това за мен се разпространяват слухове, сякаш съм „вълшебник”. Прочел съм много магически книги не затова, за да подражавам на написаното в тях, а с цел някога да опровергая съдържащите се в тях злостни суеверия”.
Изхождайки от всичко това аз съм склонен да вярвам в съвършено естествената основа, за която настоява Тритемий, силата на „Стеганографията”. Такава сила явно е опасна. Тритемий станал много внимателен. Той съветва да се предпазва и Хенрих Корнелиус, с прозвище Агрипа, който, изглежда, никога не е бил негов ученик, но когото той горещо хвалел за „зрялата му философия”. Той му дава благоразумния съвет: „Хранете биковете със сено, но на папагалите давайте само захар”.
Що се касае до Парацелз, той бил едва на дванадесет години, когато умира Тритемий, тъй че те никога не са се срещали. Впрочем, на Парацелз не би му внушил и най-малко доверие. В краен случай Парацелз би прочел неговите книги, не повече от това. Да и кой въобще може да се довери на Тритемий, ако той, както ние твърдим, е открил начин за телепатично въздействие от разстояние? У какъв баща, у кой император би стигнала мъдростта за тона, за да притежава подобна сила? Ясно е защо Тритемий мълчал. Ясно е и това, защо неговия ръкопис е бил унищожен, а съкратените издания се появявали само „с позволение на Висшите”.
Да цитираме още един откъс от негово съчинение и да си представим за миг, че Тритемий казва истината:
„Тъй като в тази наука има безпределен хаос, чиито дълбини на никой не е съдено да постигне, защото, въпреки всички познания и виртуозност в това дело, онова, което ти се отдаде да уловиш, винаги ще бъде много по-малко от онова, което ти е неизвестно. Това дълбоко и много тайно умение всъщност притежава оная особеност, че ученика лесно може да надмине учителя, само ако в този ученик от природата са заложени подобен род способности и ако той влага усърдие в науките на еврейската кабала. В случай, ако някой читател на моя труд бъде поразен от названия, порядък и природата на някои операции, насочване към духове, и на това основание си въобрази, че сякаш аз съм вълшебник, некромант или пък встъпил в сделка с нечиста сила и причастен към едно или друго суеверие, в това предисловие съм счел за нужно тържествено да заявя протеста си и запазя с това своята слава и своето име от подобно безчестие”.
Хаосът, в който се намира цялата тази наука, не е ли онова същото, което после ще нарекат колективно безсъзнателно? Може би, добре е, че секретът на Тритемий е загинал, но аз не се съмнявам, че Тритемий действително е направил велико и опасно откритие.
КАКВО ВИДЯЛ В ЧЕРНОТО ОГЛЕДАЛО ДЖОН ДИ
Подобно на абат Тритемий, джон Ди действително е съществувал. Той се родил в 1527 година и умира в 1608. Животът му бил толкова удивителен, че романистите в своите съчинения го описват по-добре, от самите биографи. Тези романисти са Жан Рей и Густав Мейринк. Джон Ди бил известен математик и познавач в класическата филология; той издигнал идеята за началния меридиан – това е Гринуичкия меридиан. Той донесъл от Льовен два глобуса на Меркатор и навигационни прибори. По такъв начин, се оказал при извора на морската експанзия в Англия.
Точно с това Ди дал повод за обвинението, което аз не споделям, в онова, че бил пионер на промишления шпионаж, доколкото докарал в Англия за кралица Елизабет множество секрети на навигацията и секрети за изработване на различни неща. Ди, несъмнено е бил крупен учен-естествоизпитател и едновременно специалист по класическа филология и обозначил прехода между две култури, които в ХVІ век били, вероятно, не така разделени, както в наше време.
Джон ди се занимавал, както сега ще видим, и със съвършено други неща. Още в онова време, когато блестящо се учел в Кембридж, за своя беда, се заел да майстори роботи; механичен скорпион пуснал на театрално представление, хвърляйки залата в паника. Изгонен от Кембридж за занимания с магии, той 1547 година отива в Льовен. Там се запознава с Меркатор. Той се представял за астролог и заработвал, за да преживява със съставяне на хороскопи, после го арестували магично покушение над живота на кралица Мария Тюдор. После Елизабет го освободила от затвора и го отправила на континента с тайнствено поръчение.
Често са писали за него, че явната му страст към магията и магьосничеството му е служила само за „прикритие” на истинското му занятие – шпионажа. Аз в това далеч не съм убеден.
През 1563 година в една от антверпенските книжарници Ди намира ръкопис, вероятно, непълен от „Стеганографията” на Тритемий. Той я допълнил и, изглежда, разработил свой метод, почти толкова действен, като метода на Тритемий.
Едновременно с публикацията на първия английски превод на Евклид и с изучаването на възможностите за прилагане в английската армия на телескопи и бинокли той продължавал търсенията си, свързани със „Стеганографията”. Онова, което се случило на 25 май 1581 година, надминало всичките му очаквания.
Явило му се свръх човешко или, по всяка вероятност, с нечовешка природа същество, обкръжено от сияние. За яснота Джон Ди нарекъл това същество ангел.
Ангелът му оставил черно огледало, и досега запазено в Британския музей. Това е идеално полирано парче от каменни въглища. Ангелът му казал, че, гледайки този кристал, той ще види други светове и ще може да встъпи в контакт с разумни същества от друга, нечовешка природа. Удивително съвременна мисъл! Ди записвал беседите си с тези нечовешки същества, и част от тях под названието „A true and faithfull relation of what passed between Dr John Dee and some spirits” издал в 1659 година Мерик Казабон. Друга част от записаните беседи останали непубликувани, ръкописите се пазят също в Британския музей.
Голяма част от записките, направени от Джон Ди и книгите, които подготвял, както скоро ще видим, били унищожени. Обаче останало голямо количество фрагменти, за да се възстанови езика, на който говорели тези същества и който Ди нарича енохов език.
Този език бил или първия известен изкуствен език, или първия известен нечовешки език. Във всеки случай това била завършена система със свой алфавит и собствена граматика. Част от достигналите до нас текстове на еноховия език съдържат математически знания, чието ниво е много по-високо от съществуващото по времето на Джон ди.
Еноховия език ляга на основата на тайната доктрина на знаменитото общество от края на ХІХ век „Golden Dawn”.
Ди скоро разбрал, че няма да може да запомня с достатъчна пълнота разговорите, които водел със странните си гости. Никакви прибори за механични записи на речта по онова време още не били изобретени. Ако би имал на разположение Джон Ди фонограф или магнетофон, това би изменило собствената му съдба и даже – кой знае? – съдбата на целия свят.
За нещастие, Джон Ди допуснал в главата си мисъл, която го погубила. Макар самата идея да била съвършено разумна: да намери човек, който да гледа във вълшебното огледало и да разговаря с неземните същества, а Ди през това време да прави записки. Но за негова беда, двамата помощници, които един след друг наемал Ди, Барнабас Саул и Едвард Талбот, се оказали безнадеждни негодяи. От Саул, който, изглежда, бил платен шпионин на враговете на Ди, на учения се отдало бързо да се избави, затова пък Талбот, сменил фамилията си на Кели, се внедрил в живота му сериозно, толкова здраво, че съблазнил жена му, разкарвал го по цяла Европа под предлог, че ще го направи алхимик, разорил го и в края на краищата окончателно провалил живота му. Джон Ди умира разорен и опорочен. Крал Джеймс І, сменил на престола Елизабет, отказал да му даде пенсия, и Ди умира в нищета. Утешителната мисъл била само, че Талбот, същия Кели, загива през февруари 1595 година в Прага, при опит да избяга от затвора. Той бил толкова висок и дебел, че сплетеното от него въже, не издържало теглото му, скъсало се, и той си счупил ръцете и краката. Достоен край за един от най-ужасните негодяи, които познава историята!
Независимо от покровителството на Елизабет, Ди и в последните години от живота си продължавал да е подложен на преследвания, ръкописите му заедно с голяма част от архива му били откраднати.
Наистина, трябва да признаем, че Джон Ди изпаднал в нищета отчасти и по собствена вина. Ди отначало казал на кралица Елизабет, че той е – алхимик, а после поискал от нея пари.
Елизабет Английска напълно резонно му отговорила, че щом умее да прави злато, то е в състояние и сам да се грижи за себе си. В резултат се наложило Джон Ди да продаде своята огромна библиотека, за да се храни някак си, и все едно той умира, може да се каже, от глад.
Но идеите на мадам Блаватска побеждавали. Несъмнено, „Теософското общество” изиграло важна, ако не и решаваща, роля в освобождението на Индия. Несъмнено е и това, че Intelligence Service и другите оръдия на английския империализъм са взели участие в заговора срещу мадам Блаватска и против книгата Дзиан.
И все пак се създава впечатлението, че друга организация, много по-могъща, отколкото Intelligence Service, и не политическа, се постарала да затвори устата на мадам Блаватска.
На мен ще ми възразят, защо тази организация не е попречила на публикацията на текста в 1915 година, но кой да докаже, че тази публикация има дори някакво отношение към оригинала? В края на краищата аз в действителност нищо не зная за херметичното общество Сан-Диего...
Във всеки случай след последната катастрофа мадам Блаватска замълчала. Да погледнем към нея за последен път на улица Нотр-Дам-де-Шан в Париж. Там тя прекарва остатъка на дните си, след което заминава да умре в Лондон.
Поглеждаме към нея с очите на един от неините врагове, руския религиозен философ Владимир Соловьов, описващ своите срещи с нея в списанието „Руски вестник”. Като че ли, най-много от всичко са го поразили немите упреци, с каквито тя сякаш постоянно се обръщала към него. С мадам Блаватска, макар че по онова време тя е съвършено обезсилена, все още се извършвали странни явления. Ето какво се случило със скептика Соловьов в хотел „Виктория” в Елберфелд(Германия), когато той пътешествал заедно с мадам Блаватска и няколко нейни ученици:
„Внезапно се събудих. Разбуди ме нечие горещо дихание. Близо до мен, в тъмнината, стоеше висока човешка фигура в бяла дреха. Чух глас, не мога да кажа на какъв език, но ми бе заповядано да запаля свещ. На нейната светлина видях, че беше два часа през нощта и че близо до мен има жив човек. Това беше мъж, точно приличащ на видян преди от мен, портрет на махатма Морий. Той говореше с мен на език, който аз не знаех, но въпреки това разбирах. Той ми каза, че съм надарен с големи способности, и мой дълг е – да се възползвам от тях. След това той изчезна. Но веднага се появи отново, усмихна се и на същия, непознат, но все пак разбираем език произнесе: „Бъдете уверен, аз не съм халюцинация, и вие не сте си изгубили ума”. После пак изчезна. Беше вече три часа през нощта. Вратата през цялото това време беше заключена с ключ.”
Ако такъв род феномени се случват със скептици, навярно, няма нищо удивително в онова, което със самата мадам Блаватска се случвало по още по-удивителен начин. Изглежда, че тя действително е писала с помощта на ясновидката си дарба. Английският критик Уилиям Емет Колимен счита, че в „Разбулената Изида” мадам Блаватска цитира приблизително хиляда и четиристотин книги, с които тя не е разполагала. Цитатите са верни.
Мен са ме обвинявали, че съм прибягвал към същия окултен способ, когато съм писал „Утрото на магьосниците”, но ни един цитат във всичките ми книги, както и в настоящата, не привеждам по памет. Именно поради това, че не мога да намеря фотокопието, направено от мен през 1947 година на „Станси Дзиан” издание от 1915 година, аз не давам от книгата никакви извадки, доколкото не се уповавам на паметта си.
Във всеки случай мадам Блаватска повече никого не заплашва с публикация на „Станси Дзиан”. Читателят може да запита: от кого съм узнал, уж за произведение, принадлежащо на древна цивилизация и, може би, имащо извънземен произход, че се намира в Индия? Тази мисъл не е нова: тя е прокарана на Запад от персонаж не по-малко фантастичен, отколкото мадам Блаватска – Аполоний Тианский. С него се занимава, собствено, Джордж Роберт Стоу Мид, секретаря на мадам Блаватска в последните три години от живото й.
Аполоний Тианский, много вероятно, да е съществувал действително. Неговото житие е съставено от Флавий Филострат (175-245). Аполоний Тианский направил такова силно впечатление на своите съвременници и потомци, че още и днес напълно сериозни учени твърдят, сякаш Исус Христос никога не е имало, а създател на неговото учение се явява Аполоний Тианский. Към тази версия се придържат не само леко побърканите привърженици на рационализма. На Аполоний се преписвали свръх естествени способности, макар сам той напълно да ги отричал.
Във всеки случай с помощта на ясновидството си той уж видял убийството на император Домициан на 18 септември 96 година на н.е. Несъмнено, той е пътешествал по Индия, а умира, вероятно, на Крит в много преклонна възраст: бил на повече от сто години.
Да оставим настрана легендите, обкръжаващи името му, собствено онази, съгласно която Аполоний Тианский все още живее сред нас. Да оставим настрана, също, връзката между неговото учение и християнството. Ще отбележа само, че Волтер го поставял по-високо от Христос, но го правел, навярно, само за това, да дразни християните.
Едно не предизвиква съмнение: Аполоний Тианский твърдял, че по негово време – тоест в І век на н.е. – в Индия имало удивителни древни книги, съдържащи у себе си мъдрост на минали векове, мъдрост, достигнала до нас от много дълбока древност. Аполоний Тианский донесъл със себе си някои от тези книги, и между другото именно на него сме задължени за онова, че намираме в херметичната литература големи откъси от „Упанишади” и „Бхагавад Гита”.
Именно той, преди Бали и Жаколио, издигнал идеята за съществуването на древни книги, която оттогава не е преставала да броди по целия свят. Неговият ученик Дамис писал анонси за тези книги, но, сякаш нарочно, тетрадките на Дамис изчезнали. Авторът на предисловията към съчиненията на Мид, Лесли Шепард, пише през юли 1965 година, тоест не много отдавна, че не е изключена възможността, записите на Дамис да се „намерят”. Да се прочетат би било много интересно. Историята с ръкописите от Мъртно море доказва, че най-удивителни „находки” още са възможни.
В оцелели записки на Дамис се говори за тайни срещи на Аполоний, на които него не го допускали, с индуски мъдреци. Той описва, също, случаи на левитация и запалване само под въздействие на волята, без помощта на каквито и да било инструменти. Той присъствал при опити от такъв род, извършвани от индуски мъдреци. Те, му се струвало, се отнасяли с Аполоний като към равен и го учили, откривайки му повече, отколкото на който и да е западен човек.
Изглежда, Аполоний е видял със своите очи „Станси Дзиана”. Донесъл ли е той със себе си на Запад екземпляр на книгата? Кой може да знае?
ТАЙНАТА НА АБАТ ТРИТЕМИЙ
Абат Тритемий е полезно да отличим от многото други персонажи на тази книга с това, че неговото реално съществуване не предизвиква съмнение. Той се родил в 1462 година и умира 1516. При него има множество биографи, в това число Пол Шакорнак, автор на книгата „Величие и нещастие на абат Тритемий” (Париж, 1963) веднага искам да предупредя, че не във всичко съм съгласен с този изтъкнат историк. Това в никаква степен не означава, сякаш поставям под съмнение неговите данни като историк, но разполагам със сведения, които г-н Шакорнак пренебрегва, вероятно, считайки ги за второстепенни, но за мен, специалиста по криптография и история на изчезнали науки, те представляват архи-важни.
Освен това моите източници не напълно съвпадат с онези, които е ползвал г-н Шакорнак.
Спираме с това, започваме от самото начало. Абат Йохан Хайденберг, когото впоследствие започват да наричат абат Тритемий, се родил на 2 февруари 1462 година в Тритенхайм. В 1480 постъпва в прославения Хайделбергски университет. Успял да получи свидетелство по бедност, освободило го от необходимостта да плаща обучението си. Заедно с Йохан Далберг и Рудолф Гюесман той основал тайно общество по изучаване на астрология, магията на числата, езици и математика. Учредителите на обществото си измислили псевдоними. Йохан Далберг станал Йохан Камерариус, Рудолф Гюесман станал Рудолф Агриколий, а Йохан Хейденберг станал Йохан Тритемий.
Преди всичко псевдоними не се избират случайно, на причините за дадения избор ни остават неизвестни. Самото общество получава съвсем многозначително название: „Sodalitas Celtica” („Келтско братство”).
Първи към него се присъединява евреина Паул Рики, обучаващ ги в кабалистика. На 2 февруари 1482 година, в деня, когато Йохан Тритемий навършва двадесет години, встъпва в бенедиктинския манастир Свети Мартин в Спонхейм. После той ще стане настоятел на Спонхеймския, а след това – на Вюрцбургския манастир. Неговото християнско благочестие внушава всеобщо уважение.
Именно то ще му помогне да се въздържи от много изкушения, когато се увлича от алхимията и магията. Неговият интерес към тази област на знанието бил безкористния интерес на учен, не стремящ се ни към обогатяване, ни към власт. Поведението на абат Тритемий напомня поведението на нашия съвременник абат Леметр де Лувена, създателя на теорията за разширяващата се Вселена, на когото се възхищава самия Айнщайн, което не му пречи да търси в предполагаемия феномен на разширяващата се Вселена доказателство за съществуването на Бога.
Тритемий събрал в манастира Свети Мартин най-богатата библиотека на ръкописи в Германия. Той не обичал скоро изобретеното книгопечатане, и напечатаните книги му се стрували груби. Тази библиотека, която той събирал със свои средства, му струвала повече от хиляда и петстотин златни дуката.
Без да спира традиционния си труд на учен и историк, той продължил и своите напълно оригинални търсения. Твърде странни търсения, за които имал невниманието да съобщи на някакъв клюкар или завистник, което не му се разминало. В хода на своите занимания той създал способ, позволяващ да се хипнотизират хора на разстояние посредством телепатия и с помощта на странен език. В неговите трудове причудливо се смесвали лингвистика, математика, кабалистика и парапсихология.
Осем тома труд, обединяващ книгите на неговите изследвания и, следователно, включващ в себе си тайната на безпределната власт, се наричал „Стеганография”.
Ръкописа „Стеганография” бил изгорен по заповед на граф Електор Филип, наместник на Филип ІІ, който го намерил в бащината си библиотека и изпаднал в ужас от него.
Не се съхранил нито един пълен екземпляр от тази книга. Ние трябва да съжаляваме за това: ръкопис, съдържащ в себе си ключа към възможности с най-голяма важност, бил унищожен напълно. Не е съхранено нито едно негово копие. Доктор Армитадж от новелата на Лавкрафт „Гнусотията на Данвич”, използващ ръкописа за разгадаване на древни шрифтове, отначало до край е измислен от Лавкафт, който изобщо не вярвал в онова, че неговия герой може да обладава историческата реалност и който, несъмнено, не държал в ръцете си пълния ръкопис „Стеганография”, както, впрочем, не го е държал и никой друг.
Въпреки това има откъси от ръкописа, съставящи примерно три осми от неговия обем, и ние още ще се връщаме към тях.
Така за какво става дума в „Стеганография”? Да вникнем преди всичко в думите на самия Тритемий:
„В един от дните на споменатата 1499 година, а преди него, как дълго бях мечтал за това, че ще разкрия неведоми тайни, и, накрая, убедил се в напразните си усилия, се отправих да спя, малко засрамен от своето безразсъдство да опитвам да извърша невъзможното. През нощта (в съня ми) ми се яви човек и ме нарече по име:
- Тритемий, - ми каза той, - не считайте за безразсъдство тези мисли. Макар и нещата, към които се стремите, ни на вас и на никой друг не се отдават да осъществи, но те са възможни.
- Така де научете ме, - отговорих аз, - как да постигна това?
И тогава той ми откри тайната и показа, че нищо ме може да бъде просто”.
След това Тритемий се захваща на работа, и ето пред вас е неговия собствен разказ за онова, което е постигнал:
„Мога да ви уверя, че всички, а още повече невежите, ще решат, че този мой труд, в който аз разкривам много неизвестни секрети и тайни, включва в себе си свръхестествени, удивителни и невероятни неща, доколкото никой преди мен никога не е писал и не е говорил за това.
Първата книга съдържа описание на повече от стотици способи за тайнопис, не предизвикващи ни най-малки подозрения, за което ви е угодно и на всеки известен език. И всичко това може да се направи, без да се прибягва към метатези, без да се изпитва страх и съмнение, че секретът някога ще го разгадае някой, освен онзи, на когото аз кабалистически ще предам тази наука.
Доколкото всички думи и изрази в тайнописа изглеждат прости, познати и не извикват ни най-малкото недоверие, ни един човек, какъвто и изкусен да е той, няма да съумее със собствени сили да проникне в моя секрет, и на всички това ще се стори удивително, а на невежите – невъзможно.
Във втората си книга ще разкажа за още по-поразителни неща, касаещи способи, които мога точно и по надежден начин да предам по своя воля на всеки, който постигне смисъла на моята наука, колкото и далеко да се намира той от мен, макар даже да е на сто версти, и при това никой не ще заподозре, макар да съм използвал някакви знаци, фигури или букви; а ако аз се възползвам от услугите на куриер, и този куриер го заловят по пътя, никакви молби, заплахи, обещания и даже изтезания не ще го принудят да открие секрета, защото той нищо няма да знае за него; ето защо нито един човек не ще успее да открие тайната.
И всички тези неща по желание аз мога с лекота да направя, без да прибягвам до нечия помощ и без да изпращам куриер; даже затворника, заточен в дълбоко подземие и намиращ се под непрестанна охрана, аз съм способен да му предам своята воля”.
Той със замах се заел с велико дело.
Болшинството биографи на Тритемий срамежливо казват, че той просто е прелъстен от илюзии, а всъщност нищо не е можел. Ние ще се придържаме към друго мнение. Аз мисля, че Тритемий действително е направил велико откритие, но че не е трябвало да разказва за това, и че унищожението на книгата му съвършено естествено се вписва в редицата операции, проведени от „Хората в черно”, на които е посветена книгата ми.
Тритемий се е заблуждавал и в това, че е бил едва ли не голям рационалист за своето време. Ето, собствено, как той говори за астрологията:
„Вън, дръзките, тщеславните хора, лъжливите астролози, които объркват и бръщолевят глупости. Разположението на звездите няма никакво влияние върху безсмъртната душа, не оказва никакво въздействие на естествената наука; то няма нищо общо с висшата небесна мъдрост, доколкото тяло може да въздейства само на друго тяло. Духът е свободен и не се подчинява на звездите, той не се поддава на влиянието им и не следва движението им, но е свързан единствено с висшия небесен закон, който го е създал и направил животворящ”.
С това изказване, както и в много други писма и съчинения на Тритемий, се проявява абсолютно рационалистично мислене. Онова, което той нарича естествена магия, ние наричаме техника.
На него преписват книги за философския камък, но това авторство не е доказано. Джордж Рипли, английски алхимик, подробно коментиращ трудовете на Тритемий, е написал между другото:
„Умолявам онези, които ги знаят, да не ги издават”. След смъртта му за абат Тритемий се закрепила репутацията на черен маг. Един от най-свирепите йезуити на инквизицията Дел Рио ще попита, защо „Стеганографията”, известна във вид на откъслечни записки, не е включена в списъка на забранените и подлежащи на цензура книги. Накратко, онези книги, които съставят предмета на моето изследване.
Едва в 1610 година във Франкфурт Матиас Бекер е пуснал първото издание на онова, което е останало от „Стеганографията”. То е снабдено с паметна бележка „с благослова и позволението на Висшите”, но никакво разрешение за публикация църковните власти не са издавали. Следователно, стои въпроса, за кои Висши става дума.
В книгата е имало предисловие, което после изчезва и в което намираме следната интересна фраза:
„Но, възможно е, някой да пожелае да възрази, питайки: ако ти искаш да стане така, че тази наука да остава тайна, за какво пък отриваш смисъла на тези писания?
Аз ще отговоря: направих го за онзи, на когото да дам възможност да се възползва от тези великолепни закони на определени групи лица, към които принадлежа и сам, за да помогна да избягват многобройните опасности и предпазя от нещастни случаи”.
Какво пък, напълно разумна гледна точка. Но даже в осакатен вид книгата все още се струвала опасна. Тъй че и това издание, колкото и непълно да било, на 7 септември 1609 година била наложена забрана от конгрегацията на светата инквизиция до 1930 година.
В 1616 година абат Сгидмунд от бенедиктинския манастир в Сион, в Бавария, публикувал съчинение в защита на абат Тритемий. В 1621 година излиза ново съкратено издание на трудовете на Тритемий. На него също има паметна бележка „с благослова и позволение на Висшите”. И този път да става дума, несъмнено, отнесена към духовното началство, нали произведението се намира под възбрана от 1609 година. Иначе пък кои в такъв случай ще са тези загадъчни Висши?
В различни библиотеки се пазят някакво количество от тези издания. По-често намираме в тях обща теория на заместващи шрифтове в оня вид, в който те се прилагат и днес за дипломатически и шпионски цели.
По мнението на учените, в някои от образците на зашифрованите текстове трябва да се съдържа макар и част от сведенията на унищоженото пълно издание. Обаче нито едно от тези сведения не изглежда убедително. Много по-късно отец Лебрен съобщава, че използването секретите на „Стеганографията” се подразбира в използване на прибор, който, по всяка вероятност, има много общо с нашата съвременна радиоапаратура.
„Аз много пъти съм чувал, че някои хора са предавали един на друг секретни съобщения на разстояние повече от петдесет левги при помощта на намагнитизирани стрелки. Двама души държат в ръцете си по един компас, на чиито циферблат по окръжността са били изрязани букви на алфавита, и твърдели, че, когато един от тях приближи стрелката към някоя буква, то и на другия компас, макар и отдалечен от другия на голямо разстояние, стрелката веднага се обръща и показва същата буква”.
Това е извънредно интересно! Прибор от такъв род в наши дни спокойно може да се изработи с помощта на транзистори и полупроводници. Но, ако у когото и да било такава възможност е имало в началото на ХVІІ век, значи, в неговите ръце е имало не поддаващ се на откриване предавател, да и при това със съвършено естествен произход, предавател, за чието притежаване не се изисквало да встъпваш в сделка с дявола и да си продаваш душата.
Ако някоя организация своевременно е завладяла това откритие, лесно е да се предположи, че тя е поискала да го съхрани за себе си. И, струва ми се, напълно е успяла.
В „Полиграфия”, друго свое съчинение удивително съвременно, Тритемий разказва за начините на тайнопис. Тази книга е издадена в 1518 година, френският и превод излиза в 1561 година. Книгата предизвикала вълна от плагиати. Внея става дума само за чиста криптография, а никакви окултни тайни няма в нея.
За пълната картина ще добавя, че в 1515 година Тритемий обнародвал циклична теория на историята на човечеството, сходна едновременно и с индуизма, и с някои съвременни теории. Книгата се нарича „За седемте вторични причини, тоест за световните Духове след Бога, или Мистична хронология, включваща възхитителни и достойни за интереса тайни”. В основата на книгата лежат трудове на кабалиста и мага Пиер д’Апон. Последният толкова досадил на Църквата, че след смъртта му в Падуа в 1313 годна инквизицията започнала да търси тялото, за да го изгори, но така и не го намерила. Приятелите на Пиер д’Апон го скрили в църквата Санта Джустина. Разярената инквизиция вместо тялото изгорила негово изображение.
Книгата на Тритемий може силно да интригува любителите на съвременни фантастични и научно-фантастични романи. Именно от нея Люис заимствал идеята «eldila», ангелите, привеждащи в действие Слънчевата система. Цикличната теория на Тритемий приели много сериозни хора, в нея отново са изказани извънредно съвременни мисли. Разбира се, не бива да се сваля от него отговорността за всички заблуждения, пораждани от книгата му.
Невероятно, но Тритемий предсказал в своята книга датата на белфурската декларация, за създаване на еврейската държава Израел. Това предсказание е направено 400 години преди осъществяването му.
По мое мнение, на Тритемий се удавало посредством езикови символи да предава информация на други лица на големи разстояния и да ги управлява. Това звучи като фантастика, но е напълно осъществимо. Тритемий гледал на света със свеж поглед и бил способен да изобрети нещо съвършено ново.
Неговата само-оценка винаги е била напълно разумна: „Аз не съм извършил нищо особено удивително, и въпреки това за мен се разпространяват слухове, сякаш съм „вълшебник”. Прочел съм много магически книги не затова, за да подражавам на написаното в тях, а с цел някога да опровергая съдържащите се в тях злостни суеверия”.
Изхождайки от всичко това аз съм склонен да вярвам в съвършено естествената основа, за която настоява Тритемий, силата на „Стеганографията”. Такава сила явно е опасна. Тритемий станал много внимателен. Той съветва да се предпазва и Хенрих Корнелиус, с прозвище Агрипа, който, изглежда, никога не е бил негов ученик, но когото той горещо хвалел за „зрялата му философия”. Той му дава благоразумния съвет: „Хранете биковете със сено, но на папагалите давайте само захар”.
Що се касае до Парацелз, той бил едва на дванадесет години, когато умира Тритемий, тъй че те никога не са се срещали. Впрочем, на Парацелз не би му внушил и най-малко доверие. В краен случай Парацелз би прочел неговите книги, не повече от това. Да и кой въобще може да се довери на Тритемий, ако той, както ние твърдим, е открил начин за телепатично въздействие от разстояние? У какъв баща, у кой император би стигнала мъдростта за тона, за да притежава подобна сила? Ясно е защо Тритемий мълчал. Ясно е и това, защо неговия ръкопис е бил унищожен, а съкратените издания се появявали само „с позволение на Висшите”.
Да цитираме още един откъс от негово съчинение и да си представим за миг, че Тритемий казва истината:
„Тъй като в тази наука има безпределен хаос, чиито дълбини на никой не е съдено да постигне, защото, въпреки всички познания и виртуозност в това дело, онова, което ти се отдаде да уловиш, винаги ще бъде много по-малко от онова, което ти е неизвестно. Това дълбоко и много тайно умение всъщност притежава оная особеност, че ученика лесно може да надмине учителя, само ако в този ученик от природата са заложени подобен род способности и ако той влага усърдие в науките на еврейската кабала. В случай, ако някой читател на моя труд бъде поразен от названия, порядък и природата на някои операции, насочване към духове, и на това основание си въобрази, че сякаш аз съм вълшебник, некромант или пък встъпил в сделка с нечиста сила и причастен към едно или друго суеверие, в това предисловие съм счел за нужно тържествено да заявя протеста си и запазя с това своята слава и своето име от подобно безчестие”.
Хаосът, в който се намира цялата тази наука, не е ли онова същото, което после ще нарекат колективно безсъзнателно? Може би, добре е, че секретът на Тритемий е загинал, но аз не се съмнявам, че Тритемий действително е направил велико и опасно откритие.
КАКВО ВИДЯЛ В ЧЕРНОТО ОГЛЕДАЛО ДЖОН ДИ
Подобно на абат Тритемий, джон Ди действително е съществувал. Той се родил в 1527 година и умира в 1608. Животът му бил толкова удивителен, че романистите в своите съчинения го описват по-добре, от самите биографи. Тези романисти са Жан Рей и Густав Мейринк. Джон Ди бил известен математик и познавач в класическата филология; той издигнал идеята за началния меридиан – това е Гринуичкия меридиан. Той донесъл от Льовен два глобуса на Меркатор и навигационни прибори. По такъв начин, се оказал при извора на морската експанзия в Англия.
Точно с това Ди дал повод за обвинението, което аз не споделям, в онова, че бил пионер на промишления шпионаж, доколкото докарал в Англия за кралица Елизабет множество секрети на навигацията и секрети за изработване на различни неща. Ди, несъмнено е бил крупен учен-естествоизпитател и едновременно специалист по класическа филология и обозначил прехода между две култури, които в ХVІ век били, вероятно, не така разделени, както в наше време.
Джон ди се занимавал, както сега ще видим, и със съвършено други неща. Още в онова време, когато блестящо се учел в Кембридж, за своя беда, се заел да майстори роботи; механичен скорпион пуснал на театрално представление, хвърляйки залата в паника. Изгонен от Кембридж за занимания с магии, той 1547 година отива в Льовен. Там се запознава с Меркатор. Той се представял за астролог и заработвал, за да преживява със съставяне на хороскопи, после го арестували магично покушение над живота на кралица Мария Тюдор. После Елизабет го освободила от затвора и го отправила на континента с тайнствено поръчение.
Често са писали за него, че явната му страст към магията и магьосничеството му е служила само за „прикритие” на истинското му занятие – шпионажа. Аз в това далеч не съм убеден.
През 1563 година в една от антверпенските книжарници Ди намира ръкопис, вероятно, непълен от „Стеганографията” на Тритемий. Той я допълнил и, изглежда, разработил свой метод, почти толкова действен, като метода на Тритемий.
Едновременно с публикацията на първия английски превод на Евклид и с изучаването на възможностите за прилагане в английската армия на телескопи и бинокли той продължавал търсенията си, свързани със „Стеганографията”. Онова, което се случило на 25 май 1581 година, надминало всичките му очаквания.
Явило му се свръх човешко или, по всяка вероятност, с нечовешка природа същество, обкръжено от сияние. За яснота Джон Ди нарекъл това същество ангел.
Ангелът му оставил черно огледало, и досега запазено в Британския музей. Това е идеално полирано парче от каменни въглища. Ангелът му казал, че, гледайки този кристал, той ще види други светове и ще може да встъпи в контакт с разумни същества от друга, нечовешка природа. Удивително съвременна мисъл! Ди записвал беседите си с тези нечовешки същества, и част от тях под названието „A true and faithfull relation of what passed between Dr John Dee and some spirits” издал в 1659 година Мерик Казабон. Друга част от записаните беседи останали непубликувани, ръкописите се пазят също в Британския музей.
Голяма част от записките, направени от Джон Ди и книгите, които подготвял, както скоро ще видим, били унищожени. Обаче останало голямо количество фрагменти, за да се възстанови езика, на който говорели тези същества и който Ди нарича енохов език.
Този език бил или първия известен изкуствен език, или първия известен нечовешки език. Във всеки случай това била завършена система със свой алфавит и собствена граматика. Част от достигналите до нас текстове на еноховия език съдържат математически знания, чието ниво е много по-високо от съществуващото по времето на Джон ди.
Еноховия език ляга на основата на тайната доктрина на знаменитото общество от края на ХІХ век „Golden Dawn”.
Ди скоро разбрал, че няма да може да запомня с достатъчна пълнота разговорите, които водел със странните си гости. Никакви прибори за механични записи на речта по онова време още не били изобретени. Ако би имал на разположение Джон Ди фонограф или магнетофон, това би изменило собствената му съдба и даже – кой знае? – съдбата на целия свят.
За нещастие, Джон Ди допуснал в главата си мисъл, която го погубила. Макар самата идея да била съвършено разумна: да намери човек, който да гледа във вълшебното огледало и да разговаря с неземните същества, а Ди през това време да прави записки. Но за негова беда, двамата помощници, които един след друг наемал Ди, Барнабас Саул и Едвард Талбот, се оказали безнадеждни негодяи. От Саул, който, изглежда, бил платен шпионин на враговете на Ди, на учения се отдало бързо да се избави, затова пък Талбот, сменил фамилията си на Кели, се внедрил в живота му сериозно, толкова здраво, че съблазнил жена му, разкарвал го по цяла Европа под предлог, че ще го направи алхимик, разорил го и в края на краищата окончателно провалил живота му. Джон Ди умира разорен и опорочен. Крал Джеймс І, сменил на престола Елизабет, отказал да му даде пенсия, и Ди умира в нищета. Утешителната мисъл била само, че Талбот, същия Кели, загива през февруари 1595 година в Прага, при опит да избяга от затвора. Той бил толкова висок и дебел, че сплетеното от него въже, не издържало теглото му, скъсало се, и той си счупил ръцете и краката. Достоен край за един от най-ужасните негодяи, които познава историята!
Независимо от покровителството на Елизабет, Ди и в последните години от живота си продължавал да е подложен на преследвания, ръкописите му заедно с голяма част от архива му били откраднати.
Наистина, трябва да признаем, че Джон Ди изпаднал в нищета отчасти и по собствена вина. Ди отначало казал на кралица Елизабет, че той е – алхимик, а после поискал от нея пари.
Елизабет Английска напълно резонно му отговорила, че щом умее да прави злато, то е в състояние и сам да се грижи за себе си. В резултат се наложило Джон Ди да продаде своята огромна библиотека, за да се храни някак си, и все едно той умира, може да се каже, от глад.
Зад колко блокове е сметище, защото съсе...
Който днес в Русия гласувал по обед...ка...
Полски журналисти споделят тайни, които ...
Който днес в Русия гласувал по обед...ка...
Полски журналисти споделят тайни, които ...
Няма коментари
