Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.02.2017 13:22 - ПРОКЪЛНАТИТЕ КНИГИ (част 1)
Автор: occult Категория: Изкуство   
Прочетен: 656 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 25.02.2017 13:28


 Жак Бержие

ПРОЛОГ

За фантастична измислица се представя някакъв Свещен съюз, създаден специално, за да унищожава знанието, векове наред съхранявано тайно от човечеството. Всъщност такова предположение не е по-малко фантастично, отколкото идеята за велик нацистки заговор. Едва сега ние започваме да разбираме, колко безупречно е бил организиран Черният орден, как много хора са привлечени от него по целия свят и до каква степен този заговор е бил близко до успех.

Поради това не трябва предварително да отхвърляме хипотезата за съществуването на още по-древен заговор.

Темата за прокълнатите книги, постоянно унищожавани  по всички времена през  цялата история на човечеството, е вдъхновявала много романисти, такива като Лавкрафт, Сакс Ромер, Едгар Уелс. Но тук въпроса не е в оригиналността на литературния сюжет. Книгите се унищожават всъщност и с такива неоспорими факти, че неволно се прокрадва мисълта: а може причината за това явление – да се затрудни човешкото познание в определени области на живото. Колдридж бил убеден в съществуването на такъв заговор и наричал членовете му „persons from Porlock”(хората от Порлок). Порлок – е името на селце, от където веднъж при него дошъл човек и му попречил да завърши важната работа, с която се занимавал в момента.

Следите на такъв заговор еднакво явно присъстват както в историята на Китай или Индия, така и в историите на страните от Запада. Затова сметнахме за необходимо да съберем цялата съществуваща информация за някои от прокълнатите книги и за техните врагове.

Преди всичко да назовем няколко такива книги. В 1885 година писателят Сент-Ив д’Алвейдър получил заповед под заплаха от смърт да унищожи своето последно произведение – „Мисията на Индия в Европа и европейската мисия в Азия. Проблема с Махатма и решаването му”.

Сент-Ив д’Алвейдър изпълнил заповедта. Наистина един екземпляр от книгата някак оцелял, и издателят Дорбон-старши в 1909 година се възползвал от него и преиздал книгата в много ограничен тираж. Обаче в 1940 година немците, добрали се до Франция и до Париж, за пореден път унищожили целия тираж без остатък.

В 1897 година наследниците на писателя Станислав де Хуати получили заповед, чието неизпълнение също ги грозяло със смърт, ако не унищожат четири неиздадени ръкописа на писателя, посветени на проблемите на черната магия, а също и всичките му архиви. Заповедта били изпълнена – от ръкописите няма и следа.

В 1933 година в Германия нацистите изгарят всички екземпляри от книгите „Розенкройцери. За историята на Реформацията”. В 1970 година излезе новото издание на тази книга, но някакви доказателства, че то съответства на първото, няма. 

Тук мога да приведа не малко подобни примери, но на тези страници вие ще намерите повече от достатъчно.

Кои все пак са тези, враговете на прокълнатите книги?

Мисля, че в света съществува организация, която аз ще наричам „Хората в черно”. Такова название ми дойде на ум, когато, присъствайки на всякакви пропланетни или антипланетни конференции, виждах хора със зловещ вид, облечени в черно, - винаги едни и същи. Сякаш, това общество „Хората в черно”, е толкова древно, колкото цивилизацията ни. Сред неговите членове, съдейки по всичко, са били и френския писател Жозеф де Местр и руския цар Николай ІІ.

Възможно е, целта на тази организация – да възпрепятства разпространението на ония знания, от които са могли да загинат предшестващите земни цивилизации. Струва ми се, че заедно със следи от тези цивилизации до нас е достигнал и опита, чиято същност се състои в това, че знанието може да представлява извънредно голяма опасност. Вероятно, строгата тайна за магията и алхимията потвърждава такава гледна точка.

Да и съвременната наука не скрива, че с всеки час става все по-опасна. Мишел Мага, преподавател в College de Franse неотдавна обяви на страниците на колективен труд, посветен на съвременното въоръжаване (издателство „Фламарион”): „Трябва определено да признаем, че върху всяка наука тегне проклятие”.

Великият френски математик А.Гротендек в първото издание на бюлетина „Оцеляване”, говорейки по проблема за развитието на науката, пише:

„Перспективата за унищожаване на човечеството в близките десетилетия (три милиарда хора, три милиарда години биологична еволюция...) е твърде чудовищна, тя просто не ти се побира в главата; това е абстракция, напълно лишена от емоционално съдържание, остава, да не я вземаме на сериозно. Може да се борим за повишаване на заплати, за свобода на словото, може да се борим с рака, алкохолизма, може да сме против университетските надзираващи комисии, против буржоазията, против смъртното наказание, против расизма, в края на краищата и против войната във Виетнам или въобще против която и да било война. Но да унищожим живото на Земята? Това превъзхожда разбирането на нормалния човек, това е нещо неосъществимо. Говорейки за това, почти усещаш какво е срам, все едно се стремиш да постигнеш лесно успех, спекулирайки на тема, която всъщност на практика се оказва толкова неефективна, колкото и самото й намиране.

И още:

„Днес, когато се сблъскваме с опасността от прекратяване целия живот на Земята, у болшинството от нас – в това число и у представителите на интелектуалния и научен „елит” от всички страни – осъзнаването на такава смъртна опасност и търсенето на необходимите защитни реакции се натъкват на този същия ирационален механизъм. Остава само да се надяваме, че по някакъв начин с невероятни усилия ще успеем да преодолеем действието му”.

Откакто бяха написани тези думи, често – и, всъщност, съвсем скоро – чух, как на научните конгреси се изказват предложения да се въведе цензура за твърде опасните открития, да се държат в тайна. В началото на тази година на събранието на „Английската асоциация за развитие на науката” в качеството на пример за откритие, изискващо цензура, фигурираше признаване на факта на интелектуалното неравенство за различните групи от човешкия род. Авторитетни учени твърдяха, че подобно откритие свири с ръката на расистката теория, и трябва с всички средства да му се попречи да проникне в общественото съзнание. И така, виждаме, че много известни учени на нашето време се примъкват в лагера на „Хората в черно”.

Опасни за огласяване открития съществуват както в науките, които е прието да се наричат точни, така и в лъженауките, както обикновено ги наричаме, макар че бих предпочел да ги наричам паранауки.

Планомерно унищожаване на книги и ръкописи, съдържащи опасни открития, се практикува от древни времена. Така е било по протежение на цялата човешка История.

Това ще се опитаме да ви покажем.



КНИГАТА НА ТОТ



На сър Мортимър Уилър, известен английски археолог, принадлежат думите: „Археологията – това въобще не е наука, това е вендета”.

Към нито една друга област на знанието това твърдение не се отнася с такава сила, както към египетската археология, където и досега се извършват яростни стълкновения между археолози-романтици и археолози-класици. За класическите археолози египетската археология не представлява никакъв проблем, те виждат в нея плавния, естествен преход от неолита към по-развитите форми на цивилизацията. Напротив, романтиците и независимите изследователи, непринадлежащи към клана на официалните археолози, придават на египетската древност някъде по-голямо значение, а нерешените проблеми в нея, според тях, са много повече, отколкото изглежда.

От противниците на класическата египетска археология ще назова двама: Рене Швалер де Любич (1891-1961) и С. Дели Кинг. Първият от тях се явява автор на такива книги като: „Аор, Адам, червения човек” (1925), „Зовът на огъня”, „Аор, живот и творчество”(1963), „Краля на фаранската теокрация” (1961), „Египетско чудо” (1963), „Храмът на човека на юг от Луксор” (три тома 1957), „Разсъждения за езотеризма и символизма” (1960), а също и многобройните статии в марсилско издание „Cahier du Sud”.

По професия той е художник, ученик на Матис. По време а първата световна война е бил военен химик, и занятията му с химия го завели до алхимията. После той създава организация, която се нарекла „Братство на пробудените”. В тази организация членували, Анри де Рене, Пол Фор, Андре Спир, Анри Барбюс, Венсан д’Данди, Антуан Бурдел, Фернан Леже, Жорж Полти и др.

Вътре в организацията съществувала и скрита езотерична група Братя на Мистичния орден на Възкресението, която между другото изучавала изчезнали цивилизации. Швалер де Любич, установил се отначало в Сен-Мориц, после на Палма де Майорка и, накрая, в Луксор, изучавал египетските тайни.

Някои от египтолозите, сред тях – Александър Варий, се присъединили към неговата гледна точка, други пък напротив, изразявали яростен протест, и тогава започнала и нестихващата да ден днешен вендета.

Що  се отнася до С.Дели Кинг, то той принадлежи към учените класически титулувани, това е психолог с материалистичен уклон, автор на три работи, използвани от преподавателите в англосаксонските страни; „Извън бихевиоризма” (1927), „Пълна психология” (1931) и „Психология на съзнанието” (1932).

През 1946 година С. Дели Кинг в Йел публикува докторска дисертация за електромагнитните явления, произтичащи по време на сън. След това се заема с висшите степени на съзнание, което в много отношения превъзхожда обичайното състояние на бодърстващия човек, и това изследване довело до появата на още една класическа работа – „Степени на човешкото съзнание” (Ню Йорк, 1963).

Смъртта го постига в оня момент, когато държал коректурата на тази книга и едновременно подготвял голям труд за духовните науки в Древен Египет.

Общото между С. Дели Кинг и Швалер де Любич – това е единствено във високото ниво на научните им познания. И въпреки това тези двама учени, толкова различни по дух, достигнали до два еднакви извода относно възрастта и нивото на египетската цивилизация. Древността на египетската цивилизация те изчислявали в най-ниска степен – 20000 години, а възможно, и 40000. Развитието на древно-египетските науки, както в изучаване на външния свят, така и човешкия разум и двамата считали за много високо. Да съпоставим възгледите им от гледна точка на официалната археология. Съгласно нея, преди последните шест хиляди години египтяните все още представлявали диви племена. Сериозния и признат учен на официалната археология Леонард Котерел пише на страниците на своята книга „В изгубения свят”:

„Случило се е нещо такова, че за поразително кратко време е превърнало този конгломерат от полуарабски племена, живеещи по бреговете на Нил, във високо цивилизована държава, която просъществувала 3000 години. За природата на случилото се ни остава само да гадаем. Но археологичните находки дават за сега много материал, и може да се разчита, че бъдещите открития ще дадат отговор на загадката.”

Обаче романтичните и инакомислещите археолози твърдят, че никакво рязко превръщане съвсем не е имало. Египетската цивилизация абсолютно с нищо не е свързана със съвременните й първобитни племена, както и при нас няма нищо общо със съвременните ни папуаси от Нова Гвинея. Ако се вярва на тези археолози, произхода на египетската цивилизация е бил съвършено друг, и той за сега е неизяснен.

Към тази гледна точка се придържат и болшинството археолози от освободените страни в Африка, и много от тях мислят, че древните египтяни са били чернокожи и тайната за произхода на египетската цивилизация следва да се търси в Африка.

Единствено с приемане хипотезата за съществуване на древна доегипетска цивилизация, може да се разбере проблема с „Книгата на Тот”.

Тот – митологичен персонаж, по-скоро божество, отколкото човек, и според всички египетски документи, с които разполагаме, с доегипетски произход. В момента на зараждане на египетската цивилизация жреците и фараоните, е трябвало, вече да са притежавали „Книгата на Тот” – изглежда по всичко, тя е представлявала свитък папирус или набор от отделни листи, съдържащи в себе си тайната на различни светове! Онези, в чиито ръце попадала тази книга, придобивали огромна власт.

В 2500 година преди н.е. египтяните са имали писменост, имали са и книги. Книгите се пишели на папирус. Думата „библия”, означаваща „книга”, е сходна с названието на пристанището Библос в Ливан, от което главно се извозвали свитъците папирус. В египетската литература в средата на третото хилядолетие до н.е. намираме научни и медицински трактати, религиозни съчинения, учебници и даже научно-фантастични произведения!

Например, истински научно-фантастичен роман за приключенията на фараона Снофру, бащата на Хеопс, с удивителни изобретения, чудовища и машини напълно може да бъде издаден и в наши дни.



„Книгата на Тот”, изглежда, от само себе си е представлявала древен, много пъти тайно преписван папирус, чиято възраст е не по-малка от десет хиляди години, а може би, и цели двадесет хиляди. Но материалният обект – по никакъв начин не е символ! Материалният обект винаги може да се унищожи, например, от огън. После ще видим, какво се е случило с него и как е станало.

Да се заемем преди всичко със самия Тот. Изобразявали са го във вид на човек с глава на ибис. В ръката си държал тръстиково перо и калъфче с мастило, каквито са ползвали за писане на пергамент. Другите два негови символа са – луна и павиан. По древна легенда, Тот е изобретил писмеността и бил летописец на всичките си събратя богове.

Култът към Тот е свързан с град Хермополис, за който много малко е известно, и с подземното царство, за което е известно още по-малко. Впоследствие Тот ще го отъждествяват с Хермес.

Той е създал писмеността и написал главната книга, знаменитата „Книга на Тот”, най-древната от древните книги, съдържаща в себе си тайната за безпределно могъщество.

Първият намек за тази книга срещаме в папируса Турис, разшифрован и публикуван в Париж през 1868 година. В този папирус се описва заговор против фараона, чиято цел била с помощта на магия да се унищожи фараона и главните му съветници посредством изображенията им с восъчни фигурки. Със заговорниците разправата била жестока. Четиридесет офицери и шест знатни дами били осъдени на смърт и хвърлени в затвора. Впрочем завършили живото си със самоубийство. Прокълната „Книгата на Тот” за пръв път била изгорена.

Обаче после книгата отново се появява в историята на Египет – ще я видим в ръцете на Хануас, син на Рамзес ІІ. Считало се, че това е действителния екземпляр на книгата, написана не с перо, а от собствената ръка на Тот. Ако вярваме на документите, то тази книга е позволявала да гледаш в слънцето без да премигваш, с отворени очи. Тя също давала власт над земята, океаните и небесните тела. С нейна помощ можело да се откриват тайни способи на общения, към каквито прибягват животните, да се възкресяват мъртви и въздейства на разстояние. Всичко това е известно от древно-египетските папируси.

Разбира се, подобна книга таи у себе си невероятна опасност. Хануас я е предал на огъня или се е престорил, навярно това е направил. Нататък в същия текст се говори, че тази книга е неподвластна на огън и не може да бъде унищожена от огън, тъй че, както виждаме, историята е пълна с противоречия. И действително, унищожаването на книгата, ако то въобще е станало, се оказало временно. Книгата отново фигурира в надписите на стела, която Мохамед Али Паша подарил на Метерних и която влязла в историята под негово име. Стелата е открита в 1828 година, а е датирана към 360 година преди н.е. Става така, че за мащабите на египетската история това е съвременен документ. Освен всичко друго, тя предпазвала и от ухапване от скорпион, но това и свойство да се провери е твърде трудно, доколкото в Австрия скорпиони не се въдят. На тази стела са изобразени повече от триста богове, а между тях – планети, обикалящи около други звезди. Това не е измислица, болшинството съвременни изследователи на стелата Метерних са убедени, че тя представлява голям интерес за романистите.

Тот лично оповестява на тази стела за това, че възнамерява да изгори книгата си и че той е прогонил демона Сетх и седемте учители на злото.

Този път, сякаш, работата е стигнала до края си: в 360 година преди н.е. „Книгата на Тот” била тържествено унищожена. И всъщност това е едва началото на историята.

Приблизително 300 години преди н.е. Тот се появява отново; този път го отъждествяват с Хермес Трисмегист, основателят на алхимията. Всеки уважаващ себе си маг, особено в Александрия, твърдял, уж притежава „Книгата на Тот”. Макар книгата никой никога да не е виждал, всеки път, когато един маг започвал да се хвали, сякаш я има, нещастен случай отнема живота му.

В началото на І век преди н.е. и до края а ІІ век от нашата ера се появяват множество книги, в съвкупност съставящи „Corpus hermeticum”. Започвайки от V век тези текстове са събирани, в тях има препратки към „Книгата на Тот”, но няма нито едно точно указание, което би позволило да бъде намерена. Най-известни съчинения от този род – „Asclepius” , „Kore Kosmou” , и „Poimandres”. Всички те споменават „Книгата на Тот”, но не съдържат нито един пряк цитат от нея и всъщност не дават възможност дори да се надникне в нея.

„Asclepius”, наистина, привежда удивителни примери за могъществото на изчезнали цивилизации:

„Нашите предци са владели изкуството да създават богове. Те са правили статуи, и доколкото не умеели да им създават душа, призовавали духове на демони и ангели и с помощта на свещена магия ги помествали в статуите на боговете, и те творели добро и зло”.

Така са сътворени египетските богове и самия Тот.

Но кой е бил създателят им? За това нищо не се казва. Великата цивилизация, съществувала преди Египет?

Както се твърди в „Asclepius”, тези богове още са действали във времената на Христос: „Те живеят в голям град, разположен в планините на Либия, но повече от това няма да кажа”.

Тези окултни съчинения могат да се намерят, единствено, в издадения от Нок и Фестюжер «Corpus hermeticum»(Париж, 1945-1954). Даже дори да ги разглеждаме като научно-фантастични, те, безусловно, човъркат въображението. Свети Августин и много други теолози и философи са се интересували сериозно от тях.

Несъмнено, тези текстове са разпространявали и съдържанието на „Книгата на Тот”. Започвайки от V век на н.е. и до наши дни тя се появява така често, че започваш да се замисляш: по какъв начин са я размножавали преди изобретяване на книгопечатането и фотографията? Инквизицията най-малко тридесет пъти я изгаря, и се налага може би да напишем цяла книга, за да изброим странните произшествия, случващи се с онзи, който обяви себе си за притежател на „Книгата на Тот”.

Както и да е било, до ден днешен никой не я е виждал нито напечатана, нито възпроизведена по някакъв друг начин. Към ХV век се отнася и едно странно предание, съгласно което тайно общество, притежаващо „Книгата на Тот”, разпространявало нейно кратко изложение върху общодостъпни картички. Тоест става дума за знаменитата колода карти за игра на таро. Пръв изказва тази мисъл Антуан Кур де Жебелен в книгата си „Първобитен свят”. Кур де Жебелен, учен, член на кралската Академия Ла Рошел, издал девет тома от своя труд от 1773 до 1793 година. Тъкмо там той разказва, сякаш е получил достъп до древно-египетската книга, оцеляла след разрушенията в Александрия:

„В нея се съдържат безупречно съхранени наставления за най-интересните теми. Тази древно-египетска книга – картите таро; са достигнали до нас във вид на карти за игра”.

Всичко това не е напълно ясно. Какво има предвид автора? Че в Александрийската библиотека е имало колода карти таро? Или пък, по мнението му, в египетската книга, оцеляла след разоряването на Александрия, има указание, че в колодата таро се съдържа кратък преразказ на „Книгата на Тот”?

Трудно е да се каже! Разбира се, картите таро винаги са били предмет на изследване, особено в наше време, и сред тези изследвания – е труда на съвременния художник Баскин, за съжаление, останал не издаден.

Не желая да напескам територията на фактите, ще отбележа само, че картите таро се появяват 1100 година. Колодата се състояла, както и днес, от 78 карти, счита се, че от нея са произлезли в колода и 52-те игрални карти, а също и картите, които се използват за гадания. Това общо прието мнение е лъжовно, както и голямата част от общоприети мнения.

Изначално тези карти се наричали „наби” – италианска дума, означаваща „пророк”. Произхода на думата „таро” е неизвестен.

Хипотезата, според която думата „таро”, а на френски „tarot” представлява от само себе си анаграма на „orta”, тоест „ordre du temple”(„орден на храма”), изглежда доста проблематична. С анаграми може да се постигне каквото ти се поиска. Възможно е тамплиерите действително да са получили и да са пазили таро, но няма никакви доказателства, че са ги разпространявали. Кристиан Питуа, библиотекар на департамент на народното образование при Наполеон ІІІ, пише в своята излязла в 1876 година „История на магията”, че главните тайни на науката на египетската цивилизация са запечатани на картите таро и в тях е отразено самото съществуване, както е било в „Книгата на Тот”.

Много ни се иска да е вярно, но е добре да имаме още по-убедителни доказателства. В такива във висша степен мъгливи символи, каквито се явяват картите таро, може да се види – да и направо виждаме –всичко, което ни се иска. Така че тази история с „Книгата на Тот”, законспирирана в таро, засега ще я считам за легенда.

В ХVІІІ век всеки шарлатанин можел да заяви, че има „Книгата на Тот”. Нито един от тях не я е показвал, но до 1825 година много от тях умирали заради нея на кладите на инквизицията в Испания, като че ли в 1825 година огньовете на инквизицията още горели!

В ХІХ, точно както и в ХХ, век също не се чувствал недостиг от шарлатани, уверяващи, сякаш те имат папируса или „Книгата на Тот”(отбелязвам в скоби, че тя фигурира в знаменития роман на Гастон Леру „Омагьосаното кресло”).

Но твърде зачестили нещастните случаи, произлезли с всеки, който афишира, че сякаш притежава книгата, затова никой повече не се решил да я издаде.

Ако в крайна сметка съществува в света, в което аз вярвам и което се опитвам да докажа на страниците на тази книга, международна организация „Хората в черно”, то нейните източници и началото на дейността й се отнасят до много дълбока египетска древност. Споменаване на това можем да открием при такъв сериозен автор, като С. Дели Кинг, който ни уверява, че сякаш Оредж и Гурджиев са влизали в подобна организация. За Оредж нищо не знам, но Гурджиев познавам, това беше голям майстор в състезанието.

По този въпрос С. Дели Кинг напълно е възможно да допуска неволна грешка. Обаче той пише, че постигането на висшето знание по египетския метод единствено със собствен труд е невъзможно и, по негово мнение, да предприемеш опит от подобен род без ръководител е крайно опасно. Това може да има най-сериозни последствия, чак до нараняване.

Той счита, че „само енергични и подготвени членове на такава организация са способни да обучават в това изкуство и прилагат полученото знание по възможност единствено вътре в самата организация. По най-отговорен начин искам да предпазя читателя от провеждане на експерименти самостоятелно. Обаче владението на това изкуство дава практическия способ за активация на човешкото съзнание”.

Ако подобна организация съществува, тя непременно трябва да има на разположение „Книгата на Тот” или пък онова, което е останало от нея. И ако египтяните са прилагали за съхраняване на папирусите същите средства, каквито и за съхранение на мумиите, вече не би било глупаво да мислим, че папирусът е оцелял до ХІХ век, когато се появила възможността да го фотографират. Макар и да не е изключено, организацията, за която става дума, да е познавала фотографията далеч преди ХІХ век.

Тюрло, шурий на Кромуел и началник на тайната му полиция, подобно, прилагал в черния си кабинет някаква техника, аналогична на фотографията.

Съумял ли е някой да разшифрова този текст? Тук отново се връщаме към спора между египтолозите. Сакс Ромер пише за представителите на официалната египтология: „Ако бихме ги сварили всичките заедно и дестилираме получената отвара, от нея не ще успеем да изпарим и милиграм въображение”. Тези думи като че ли са напълно справедливи. Изглежда, са били – в крайна сметка около 1920 година – неофициалните археолози, действително способни да разшифроват йероглифи. Швалер де Любич навярно се е учил именно от тях. Така че не бива априори да отхвърляме мисълта за съществуването на група хора, не по-малко жизнеспособни през 1971 година на нашата ера, отколкото 1971 години преди н.е. и владеещи някакви познания в областта на тайната наука.

С. Дели Кинг* привежда един от примерите на тази тайна наука:

„В Египет съществували обикновени школи и Висша Школа, която обучавала в пирамидите и била наистина най-сериозната. Тя се занимавала с обективните факти, реално познание на реалния свят. И една от науките, каквито се предлагали на учениците в продължителен и труден курс, била техника по овладяване естествени, но непознати за нас функции на собственото тяло, която позволявала да се превърне от (полу)човек, каквито сме всъщност, в истински човек. Висшата Школа достигала до съвършенство в тайнство, което ние не владеем, - това е психологическата оптика. В специални огледала се отразявало само онова, което било грозно в лицето на гледащия в тях. Такова огледало наричали ankh-en-maat, огледалото на истината. Кандидат, приет във Висшата Школа, вече нищо не виждал в това огледало, защото предварително се е пречистил от всичко лошо и грозно у себе си. Такъв кандидат наричали Майстор на чистото огледало”.

Всичко това пробужда желание да научим повече. Но е напълно разбираемо, много да считат, че човечеството не е готово за подобен опит, и организацията „Хората в черно” прави възможното, за да попречи на появяването на „Книгата на Тот”.

Досега това блестящо й се отдава.

Доколкото аз знам съдържанието на тази книга, и за мен е трудно да си изработя собствено мнение. Възможно е, действително да съществуват твърде опасни тайни, и затова да не трябва да се разкриват. Психологическата оптика, според мен, несъмнено, влиза в това число. Но съществуват също фанатици и педанти.



---------------------

* Забавно е, че такъв сериозен учен, като С. Дели Кинг, бил автор на дедективски романи, които се ползвали с популярност в довоенна Франция.

Именно за последните ще отбележа, че била съставена точна статистика на продължителността на живота за участниците в откриване гробницата на Тутанкамон; средната продължителност на живота им била по-голяма, отколкото тази на съвременниците им. Така че не ще повтарям всички митове за проклятието на гробницата и проклятието на фараона. Така или иначе гробницата на Тутанкамон в крайна сметка я откриха.

В същото време един египетски папирус, обещаващ да надари със „знание за всички тайни на небето и земята” всъщност го описват едва като решение на уравнение от първа степен... Тъй че напълно е възможно, враговете на „Книгата на Тот” твърде да драматизират ситуацията.

Едно не предизвиква съмнение: ако би съществувал превод на „Книгата на Тот”, истинността на какъвто би била доказуема и подкрепена с фотография на оригинала, нито един издател не би се решил без колебание да го отпечата. Даже аз.



Допълнение към първа глава

КАК НЕФЕР-КА-ПТАХ НАМЕРИЛ „КНИГАТА НА ТОТ”

Открих този наивен, но действителен разказ в книгата „Мъдростта на египтяните” от Брайян Браун (Ню Йорк, 1928); Лин Картър го включва в антологията „Златните митове на древността”

Възрастта на този египетски папирус, на който е изложена историята, е примерно на тридесет и три века.

Нефер-Ка-Птах попаднал на следите на „Книгата на Тот” благодарение на бившия си жрец. Книгата охранявали скорпиони и змии, в това число и безсмъртната змия. Тя била заключена в ракли, вложени една в друга, които се спотайвали на дъното на река. С помощта на маг, жрец на Изида, Нефер-Ка-Птах вдигнал раклата с вълшебен подемник. После разрязал безсмъртната змия на две и закопал двете половини в пясъка далеко една от друга, за да не се съединят. След това прочел първата страница на книгата и постигнал небето, Земята, бездната, планините и морето, езика на птиците, рибите и зверовете. Той прочел втората страница и видял, как в нощното небе засияло Слънцето, обкръжено от огромните фигури на самите богове. 

Тогава той се върнал у дома си, взел нов папирус и кана с бира, написал на папируса тайните формули от „Книгата на Тот”, полял ги с бира, и я изпил. И всичките знания на великия маг се оказали вътре у него.

Но Тот се върнал от страната на мъртвите и жестоко отмъстил за себе си. Синът на Нефер-Ка-Птах, а после и самия Нефер-Ка-Птах и жена му умрели. Нефер-Ка-Птах погребали с почести, като царски син, и тайната „Книга на Тот” погребали заедно с него. Но, явно, не завинаги: „Книгата на Тот” отново и отново се появява в продължение на векове. По-късна легенда гласи, че мумията на Нефер-Ка-Птах, стискаща в ръцете си „Книгата на Тот”, била намерена от Аполоний от Тиана.



КАКВО БИЛО УНИЩОЖЕНО В АЛЕКСАНДРИЯ

Великата Александрийска библиотека е унищожена окончателно в 646 година след н.е. от араби, но и до тогава фантастично събраното знание, натрупано от човечеството, с удивително постоянство се подлагало на угрозата на унищожението.

Счита се, че Александрийската библиотека е основана от Птолемей І или Птолемей ІІ. Градът, за което сочи и неговото име, е основан от Александър Велики, и това станало в зимата на 331/330 година преди н.е. Значи, до момента, когато библиотеката е окончателно унищожена, изминали около 1000 години.

Александрия била, навярно, първия в света град, напълно построен от камък без каквото и да било използване на дърво. Библиотеката се състояла от десетки големи зали и помещения, предназначени за работата на изследователи. И досега се спори за точната дата на нейното основаване и за името на основателя, но действителния основател, ако под думата разбираме инициатора и създателя на библиотеката, а не управляващия в това време цар, бил, по скоро, човек на име Деметриос Фалерски.

В самото начало той притежавал събрани около седемстотин хиляди книги и после постоянно попълвал броя им. Плащал при покупка на ръкописни  книги като цар.

Деметриос Фалерски е роден между 354 и 348 година преди н.е. и, вероятно, бил близък с Аристотел. Той се изявявал в Атина до 324 преди н.е. в качеството си на народен трибун, в 317 година бил избран за губернатор и управлявал Атина десет години от 317 до 307 година преди н.е.

Той е издал значителен брой закони, и сред тях – закон, който ограничавал разточителството при погребения. По негово време  Атина наброявала около 90000 граждани, 45000 допустими чуждестранци и 400000 роби. Що се касае до личността на самия Деметриос, историята разказва, че са го смятали и за законодател на модата в страната му; той бил първият атинянин, изрусил косите си с кислородна вода.

После го свалили от длъжност, и заминал за Тива. Там написал огромно количество трудове, един от които със странното заглавие „За светлинния сноп в небето”, вероятно, явяващ се първото произведение за летящите чинии.

В 297 година преди н.е. фараона Птолемей го уговаря да се засели в Александрия. Ето тогава той и основава библиотеката. Птолемей І умира в 283 година преди н.е., и неговият син Птолемей ІІ изселва Деметриос в египетския град Бусирис. Там Деметриос и умира от ухапване на отровна змия.

Деметриус се прославил в Египет като покровител на науките и изкуствата по време на цар Птолемей І. Птолемей ІІ продължил да се грижи за библиотеката, интересувал се от науки, главно от зоология. Той назначил за библиотекар Зенодот Ефески, който е роден в 327 година преди н.е., обстоятелствата пък и дата на смъртта му са неизвестни.

Впоследствие дълъг ред от библиотекари в продължение на  векове разширявали фонда, прибавяли към него пергаменти, папируси и даже, ако се вярва на преданията, печатни книги. И така, библиотеката съхранявала съвършено безценни документи. Започнали да се появяват и врагове, в голяма част – от Рим.

Документите позволяват да се състави сравнително правдоподобен списък на главните хранители на библиотеката до 131 година преди н.е.:

                        Деметриос Фалерски                        282 пр.н.е.

                        Зенодот Ефески                                 от 282 до 260 пр.н.е.

                        Калимах Киренски                           от 260 до 240 пр.н.е.

                        Аполоний Родоски                           от 240 до 230 пр.н.е.

                        Еретосфен Керенски                        от 230 до 195 пр.н.е.

                        Аристофан Византийски                 от 195 до 180 пр.н.е.

                        Аполоний Ейдограф                                    от 180 до 160 пр.н.е.

                        Аристарх Самафракийски               от 160 до 131 пр.н.е.

След това сведенията стават мъгляви. Известно е, че един от библиотекарите оказал яростна съпротива при първото разграбване на библиотеката от Юлий Цезар в 47 година преди н.е., но името му историята не е съхранила. Известно е точно, че по времето на Юлий Цезар Александрийската библиотека вече, несъмнено, се считала за хранилище на тайни книги, даващи практически неограничено могъщество.

Когато Цезар пристига в Александрия, библиотеката наброява в най-малка степен седемстотин хиляди ръкописи. Какви именно? И защо някои от тях са предизвиквали страх?

От уцелели документи може да се разбере причината за този страх. Разбира се, там се съхранявали книги предимно на гръцки език, представляващи от само себе си съкровище на класическата литература, завинаги изгубени за нас. Но сред тях не би трябвало да има опасни.

Затова пък всичко наследено от Берос можело да тревожи. Берос, вавилонски жрец, избягал в Гърция, оставил разказа си за среща с извънземни – тайнствените Апкаллуси, същества, напомнящи риби; те живеели в скафандри и предали на хората първите научни познания.

Берос бил съвременник на Александър Велики и доживял епохата на Птолемей І. Във Вавилон той бил жрец Бел-Мардук. Това бил историк, астролог и астроном. Той изобретил полукръглия слънчев циферблат и създал теорията за събиране на слънчевите и лунни лъчи, изпреварвайки съвременните открития по интерференция на светлината. Датите на живота му са известни – роден в 356 година пр. н.е., умира в 261. Съхранилата се легенда разказва, че прославената пророчица Сибила била негова дъщеря.

„История на света” на Берос, в която той описва първите си контакти с извънземните, е изгубена. От нея са останали няколко фрагмента, а пълното произведение се пазело в Александрия, и в него са описани уроците, които Берос получил от извънземните.

В библиотеката на Александрия се пазели и пълните събрани съчинения на Мането. Египетски жрец и историк, съвременник на Птолемей І и Птолемей ІІ, посветен във всички тайни на Египет. Даже самото негово име може да се тълкува като „любимеца на Тот” или „познал истината на Тот”.

Този човек знаел за Египет всичко, той четял йероглифите, поддържал отношения с последните египетски жреци. Той бил автор на осем книги и събрал в Александрия четиридесет щателно подбрани свитъци, в които се съдържали всички египетски тайни, в това число, вероятно, и „Книгата на Тот”. Ако това събрано от него било съхранено, ние днес, навярно, бихме знаели всичко за тайните на Египет. Изглежда, именно това е представлявало опасност.

В Александрийската библиотека се пазели и трудове на финикийски историк Мокус, на когото преписват създаването на атомната теория.

Там също имало и изключително редки и ценни индийски манускрипти.

От всички тях не останала и следа. Известно е само, колко всичко свитъци е имало до началото на разрушаване на библиотеката: петстотин тридесет и две хиляди и осемстотин. Известно е, че там имало отдели, които можело да се нарекат „Математически науки”, и „Естествени науки”. Съществувал и общ каталог, също унищожен.

Всичките разрушения се преписват на Цезар. Той взел част от книгите, едни – изгорил, други – оставил за себе си. И досега няма пълна яснота за онова, което е извършено тогава. И две хиляди години след смъртта на Юлий Цезар за него има по старому и привърженици, и противници. Привържениците му казват, че той не е запалил книгите в самата библиотека; възможно е, да е изгоряло някакво количество книги в пристанищния склад на Александрия, но не са ги запалили римляните.

Противниците на Цезар, напротив, твърдят, че огромно количество книги са унищожени нарочно. Броят им не е точно определен, но се колебае от четиридесет да седемдесет хиляди.

Има и междинно мнение: огънят към библиотеката се прехвърлил от квартал, където се водели боеве, и тя изгоряла случайно.

Във всеки случай библиотеката била унищожена, по скоро, не напълно. Нито противниците, нито привържениците на Цезар говорят за това, съвременниците им – също; разкази за събитията, най-близки до тях към онова време, все пак отстоят от него с два века.

Самият Цезар в своите записки не засяга тази тема. Изглежда, той е „присвоил” отделни книги, сторили му се много интересни.

Болшинството запознати с египетската история считат, че зданието на библиотеката е имало значителни размери, доколкото в него са се помещавали седемстотин хиляди фолианта, читални зали, отделни кабинети, и какво е това здание, ако пожар е обхванал само неговия край, не би могло да бъде унищожено цялото напълно. Възможно е, пожар да е унищожил зърнените складове също, както и чистите свитъци папирус. С една дума, да кажем със сигурност, че той е унищожил голяма част от книгохранилищата, не бива, но може, изглежда, да се твърди, че той не ги е унищожил напълно, макар и да са изчезнали много от книгите, смятани за особено опасни.

Най-вече сериозно от последващите разорения на библиотеката било, би трябвало, извършеното от императрица Ксенобия. И отново до пълното унищожаване не се стигнало, но ценните книги пропаднали.

Известна е причината, поради която на библиотеката се опълчва император Диоклетиан (284-305 година на н.е.) В документите от онова време мненията за това не се разминават.

Диоклетиан искал да унищожи книгите, които съдържали секрета за приготвяне на злато и сребро. С други думи, всички трудове на алхимията. Ако египтяните са способни да произвеждат колкото си искат злато и сребро, то, разсъждавал императора, те са способни да въоръжат армия и да победят империята му. Син на роб Диоклетиан бил провъзгласен за император на 17 септември 284 година. Изглежда той бил природен тиранин, и последният му указ, подписан пред отричането от властта на 1 май 305 година, бил заповед за унищожаване на християнството. В Египет против Диоклитиан избухнал крупен метеж, и през юли 295 година той започнал обсада на Александрия. Той превзел града, обаче, ако вярваме на преданието, конят на императора, влизайки в завоювания град, се стъписал, и Диоклетиан изтълкувал това произшествие като знак на боговете, повеляващи му да пощади града.

След завземането на Александрия започнали неистови претърсвания за алхимическите ръкописи, и всички намерени били унищожени. Навярно, в тях се съдържали главните ключове за алхимията, които на нас ни липсват за постигането на тая наука – а нали ние сега знаем, че превръщането на металите е възможно. (Жак Садул „Съкровище на алхимиците”) Ние не разполагаме със списък на унищожените ръкописи, но легендата преписва някои от тях на Питагор, Соломон и дори на самия Хермес. Разбира се към това трябва да се отнесем скептично.

Както и да е било, необходимите манускрипти, съдържащи тайните на алхимията са безвъзвратно изгубени. Но библиотеката продължила да съществува. Независимо от това, че тя пак и пак се подлагала на разоряване, все пак продължавала да работи до оня момент, когато арабите не я унищожили окончателно. И арабите са знаели какво правят. Те вече били унищожили и в самата ислямска империя, и в Персия множество тайни трудове по алхимия, магии и астрология. Завоевателите действали съгласно девиза: „Не са нужни други книги, освен Книгата”, тоест Корана. Така че акцията в 646 година на нашата ера била насочена не толкова само срещу проклетите книги, колкото против книгите въобще.

Мюсюлманският историк Абд ал-Латиф (1160-1231) пише: „Александрийската библиотека била запалена от Амр ибн ал-Аса по заповед на Омар-победителя”.

Омар бил противник и на мюсюлманските книги, придържайки се все към същия принцип: „Книгата на Бога ни е достатъчна”. Той бил ново-превърнат мюсюлманин, неимоверно фанатичен, ненавиждал книгите и ги унищожавал, защото в тях не се говорело за Пророка.

Така че е напълно естествено, че именно той завършил делото започнато от Юлий Цезар и продължено от Диоклетиан и другите.

Ако след тези аутодафета каквито и да било документи са уцелели, след 646 година щателно са били скривани, и те повече не са изплували на повърхността. И ако някои тайни организации днес разполагат с ръкописи с александрийски произход, те също старателно ги скриват.

Сега да се върнем към разглеждане на тези събития в светлината на хипотезата, която издигнах в началото на книгата: организацията, наречена от мен „Хората в черно” и образувалата се синархия (съуправление, съвластие), се стремят към унищожаване на определен род знания.

Сякаш е очевидно, че тази организация е пристъпила към действия в 301 година, когато по заповед на Диоклетиан издирвали и унищожавали трудове по алхимия и магия. Не по-малко очевидно е, че тази организация няма никакво отношение към събитията на 646 година: този път бил достатъчен и мюсюлманския фанатизъм.

В 1692 година господин де Майе бил назначен за френски консул в Кайро. По негови донесения, Александрия – бил почти безлюден, съвършено изоставен град. Не многобройни жители, в голямата си част крадци, обитавали затънтеното място. Зданията лежели в развалини, тъй че ако някакви книги и да са преживели пожара в 646 година, по това време в Александрия вече ги нямало: книгите са отнесени по-рано.

Започвайки от този момент ние сме принудени да се задоволим с предположения. Да се ограничим само с тайните книги, в които се говори за изчезналите цивилизации, за алхимия, магии и непознати за нас изкуства, оставяме настрана гръцките класици, - тази загуба, несъмнено, е твърде прискърбна, но не е свързана с темата на нашето изследване.

Да се заемем като начало с Египет. Ако в Кайро би съществувал екземпляр на „Книгата на Тот”, Юлий цезар непременно би я завладял като възможен източник на могъщество. Но „Книгата на Тот”, разбира се, не била единствен египетски документ в Александрия.  Ако не били унищожени толкова египетски документи, възможно би било, много загадки, още и днес свързани с Египет, да бяха разгадани.

За отделни маноскрипти особено старателно се претърсвало, а намерените, щателно са унищожавани първо оригинала, после копието и, накрая, кратките изложения: в тях се описвала цивилизация, предшестваща известната на нас египетска. Вероятно, някакви следи се съхранили, но главното е изчезнало, унищожаването се правело толкова старателно, че археолозите от класическото направление с право твърдят, като че ли в Египет може да се проследи развитие на цивилизацията само от неолита до великите династии, но никакви доказателства за по-ранни цивилизации там няма.

Нито историята, ни географското положение, ни нивото на развитие на науките на тая древна цивилизация са известни. Изказвало се предположение, че тя е била цивилизация на негри. В Александрия, е възможно, да е имало записи, папируси или книги, останали от тази развити цивилизация.

Подложени били на унищожение и подробни алхимични трактати, чието изучаване би позволило действително да се постигне превръщане на елементите. Били унищожени и трудовете по магии. Били унищожени доказателствата за срещи с извънземни, за които говорил Берос. Били унищожени...Но как може да се продължи изброяване на онова, за което почти нищо не ни е известно? Пълното унищожаване на Александрийската библиотека, несъмнено, се явява едно от най-големите достижения на „Хората в черно”.



Допълнение към първа глава

А РАЗБИРА СЕ ПИРАМИДИТЕ?

Навярно ще  се намерят читатели, които ще си помислят, че ръкописите, оцелели след многократните разорявания на Александрийската библиотека, са намерили приют в тайните подземия под пирамидите. Най-поразителното е, че тези читатели, е възможно, никак да не се заблуждават. Тайната на Египет е далеко от окончателното си разгадаване.

По този случай просто ще цитирам двама забележителни френски египтолога Александър Варий, който намерил смъртта си на 1 ноември 1951 година в резултат на странно нещастен случай, чиято отговорност така ми се иска да възложа на „Хората в черно”. Ето какво е писал Варий:

„Ние не знаем философията на фараоните, защото на западния манталитет не е дадено да я постига”. И още:

„Египтологията започна да се скопява, след като влезе в официалните университетски рамки, и професионалните египтолози постепенно започнаха да изместват египтолозите по призвание”.

Варий е далеко от наивното и безумно преувеличение смисъла на пирамидите. Освен това той счита, че у египетските съоръжения има съвършено определен научен смисъл, какъвто може да бъде открит.

Описание на тайните, съставено от Хеопс, трябва да се намира едновременно и в манускриптите, преписано в множество екземпляри, и в самите пирамиди, в частност в двете велики пирамиди в Гиза.

Голяма част от тези ръкописи, навярно, е била унищожена в Александрия. Но е възможно, не всичко. Не е изключено, че още до идването на Цезар някои най-важни документи да са иззети и скрити. И не е съвсем пък невъзможно, те да съществуват даже и да ден днешен.

Американският физик Луис Алварес се опитал да изследва голямата пирамида с помощта на лъчи. Първите резултати, изглежда, потвърждават съществуването на тайни помещения, и работата е там, че трябва да се издирят. Другите пирамиди и гробници още не са изследвани. Не е изключено, благодарение на новите методи на изследване да бъде извършено откритие не по-малко грандиозно, отколкото откриването гробницата на Тутанкамон, само че този път да бъдат намерени не вещи, а документи.



СТАНСИ ДЗИАН

Трудно е да се изясни, кой първи и кога е споменал за книгата, донесена в Индия и пристигнала уж че от Венера. Явно, това направил френския астроном Бали в края на ХVІІІ век, но напълно е възможно, сведения за това да се открият и в по-ранни източници.

Французинът Луи Жаколио в ХІХ век нарекъл тази книга „Станси Дзиан”. Започвайки от средата на ХІХ век станало ясно, че с хората, утвърждаващи, че те притежават сякаш тази книга, се случвали нещастни случаи, но само мадам Блаватска придала на „Станси Дзиан” истински размах.

Безпристрастно да се говори за мадам Блаватска е просто невъзможно. Мненията за нея са най-различни, и страстите кипят с пълна сила още и в наши дни.

Най-добрата френска книга на тази тема – е „Теософия” на Жак Лантие. Аз ще се докосна до личността на мадам Блаватска само в онази и част, която ми е необходима за поясняването на фантастичната история на „Станси Дзиан”.

Елена Петровна Блаватска се родила в Русия на 30 юли 1831 година, и от самото и раждане неотстъпно я преследват нещастия. По време на кръщаването й расото на свещеника се запалва, той получава силни обгаряния, настъпва паника, и много от присъстващите са пострадали. След такова необичайно начало Елена Блаватска от петгодишната си възраст сее около себе си страх и ужас: тя хипнотизирала другарчетата си по игра, и едно от тях се хвърля в реката и потъва.

На петнадесет години при нея внезапно се открива талант за ясновидство, тя издирва престъпници, което не е по силите на полицията.

Девойката предизвиква ужас и смущения в ума, искали да я вкарат в затвора, докато не даде разумни обяснения за своите действия. За щастие, се намесват роднини: сгодяват я, надявайки се, че тя ще се усмири, но тя избягва от своя годеник и в Одеса се качва на кораб, плаващ за Константинопол, откъдето се прехвърля в Египет.

И отново попадаме на следи от „Книгата на Тот” и съчинения, оцелели след разрушаването на Александрийската библиотека.

В Кайро мадам Блаватска се сближава с мага от коптски произход, велик мюсюлмански учен. Той й разказал за съществуването на прокълната и много опасна книга и, въпреки всичко това, научил Блаватска да я чете с помощта на ясновидството си. Оригинала на книгата, по думите на мага, се намирал в тибетски манастир.

Названието на книгата било – „Станси Дзиан”.

По думите на коптския маг, тази книга откривала тайно знание, дошло от други планети и отнасящо се към история, която била на стотици милиони години.

„Теософите казват, - пише Г. Лавкрафт, - за такива неща, от които кръвта изстива в жилите, не говори за тях без блажен и обезоръжаващ оптимизъм”.

Много са се опитвали да открият източника на тези станси. Моят приятел Жак Ван Ерп счита, че е намерил един от тези източници в мъглява статия, публикувана в списание «Asiatic Review», за което мадам Блаватска, вероятно никога не се е интересувала.

Може, разбира се, да издигнем хипотезата, че мадам Блаватска, притежаваща извънредно голямо въображение, се увлича по фантастични сюжети на древни предания. Обаче случаите на невероятно ясновидство не са такава рядкост (например, книгата на Жозеф Милар „Тайнствения човек Едгар Кейси”). Може би, няма нищо невероятно в това, че мадам Блаватска всъщност е прочела книгата с помощта на ясновидството си?

После ще започне да уверява, че тя има „Станси Дзиан” във вид на книга. Напускайки Кайро, Блаватска се отправя за Париж, където живее от парите, които и изпраща баща й. После отива в Лондон, а оттам – в Америка, където се свързва с мормоните.

След това мадам Блаватска се заема с разбойничество в дивия Запад – аз не си съчинявам, това е общоизвестен факт.

После се връща в Лондон, където, по нейни думи, среща някакъв си човек на име Кут Хуми Лал Синг. Относно неговата личност са издигнати четири версии:

1. Той е бил единствено плод на въображението на госпожа Блаватска.

2. Реален човек не е имало, това е била проекция на умствените усилия на азиатски адепти.

3. Това е бил индус, агент на тайното общество, който използвал госпожа Блаватска за освобождението на Индия. Жак Лантие, по професия полицай, изглежда, предпочита именно тази версия.

4. Това бил агент на Intelligence Service.

Към четвъртата версия се придържат и разузнавателните органи на СССР, където и мадам Блаватска, и цялата нейна дейност се разглеждат като оръдие на английския империализъм.

Най-поразителното, което след един век от описаните събития, когато вече написаните хиляди статии и стотици книги, за тайнствения персонаж, обозначаван с инициалите К.Х., е че ние все още не знаем повече, отколкото в самото начало. Остава ни само да си строим догадки, и не е изключено, че всичките изброени по-горе версии да са грешни.

Както и да е, К.Х. започнал да пише на мадам Блаватска. Част от писмата му беше издадена. Между другото, той говори в тях за опасност от оръжие, чието действие е на основата на атомна енергия, и за произтичащата от това необходимост да се пазят някои от тайните. И това е сто години по-късно! Отгласи на тези писма може да се срещнат в научно-фантастичния роман на Луи Жаколио „Поглъщащите на огън”(„Огнееди”), където става дума за пълното преобразуване на материята в енергия.

В тези писма се говори и за много друго. Благодарение на тях мадам Блаватска, която до тогава била напълно невежа жена, чиято библиотека е съставена от евтини романи, купувани попътно, започнала изведнъж постепенно да се превръща в най-образованата и осведомена по въпросите на науката жена на ХІХ век. Достатъчно да се прочетат излезлите под нейно име книги, като например, „Тайната доктрина”, „Разбулената Изида” и „Архаичен символизъм на религията”, за да се убедим в широтата и дълбочината на образованието й – от лингвистиката (тя първа започва да изучава семантиката на архаичния санскрит) до ядрената физика, а освен това, цялото й знание, и за нашето време, а също и за няколко засега не съществуващи науки.

Да отбележим, че нейния секретар, Джордж Роберт Стоу Мид (1863-1933), бил много образован човек. Но Мид се среща с мадам Блаватска едва в 1889 година и е прекарал с нея само последните три години от живота й. Въпреки че като випускник на Кембридж той прекрасно се справял със всякакви въпроси, касаещи гностицизма, все пак не притежавал оная университетска култура, толкова изпреварила времето си, каквато се чувства в произведенията на мадам Блаватска.

Последната постоянно е твърдяла, че всичките й познания са от „Станси Дзиан”, които тя, преди да получи екземпляр на книгата в Индия, прочела в началото от разстояние. Къде и кога тя е изучавала санскрит? Това още е една от нейните тайни.

В 1852 година мадам Блаватска отново се отправя в Индия, после се връща в Ню Йорк и прекарва още две години в дивия Запад. В 1855 година – тя отново е в Калкута, след което, преодолява твърдата съпротива на властите и обстоятелствата, и се опитва да проникне в Тибет. Точно тогава започва да получава предупреждения: ако не върне „Станси Дзиан”, очаква я беда. В 1860 година мадам Блаватска заболява и в течение на три години се лута из Европа, сякаш да се спаси от преследване.

В 1870 година мадам Блаватска, връщайки се от Изтока, се намирала на борда на кораб, преминаващ през току що прокарания Суецки канал. Корабът е взривен. Говори се, като че ли на него превозвали барут, но това още не е доказано. Във всеки случай голяма част от пасажерите се превърнали в пепел, тъй че и следи от тела не са намерени. Описанието на взрива повече от всичко напомня врива на атомна бомба. Мадам Блаватска по чудо останала жива.

След това тя си устроила в Лондон пресконференция, на която някакъв побъркан(?) няколко пъти стрелял в нея с пистолет. После той заявил, че са го управлявали от разстояние, изпреварвайки по този начин заявления като тези на Ли Харви Осуалд, Ширхан и Чарлз Менсън.

Мадам Блаватска оцеляла и този път, но била много наплашена. На пресконференцията тя се канела да представи „Станси Дзиан”, мислейки, че по този начин ще спаси живота си. Но книгата изчезнала. Изчезнала от най-нов и модерен за времето си сейф в голям хотел.

Така вече мадам Блаватска накрая се убедила, че срещу нея се е опълчила извънредно могъща тайна организация. Най-важния епизод от тази борба станал няколко години по-късно, когато мадам Блаватска се срещнала в Америка с Хенри Стил Олкот, американски бизнесмен, наричащ себе си полковник, както правели в ония времена много американци, по примера на Бъфало Бил.

Олкот страстно се интересувал от всичко необичайно. Мадам Блаватска просто го омагьосала! За начало той основал заедно с нея „Клуб на чудесата”. После общество, което първо искал да назове египтологическо. Но последвали многобройни протести, и той изменил това название на „Теософско общество” Това се случило на 8 септември 1875 година. Тозчас започнали всевъзможни знаминия и чудеса. Обществото се канело да изгори останките на барон де Палма, член на това общество, невероятен авантюрист. Кремацията била за онова време съвсем нововъведение, във всеки случай – за Америка. За да построят крематориум, изисквало се да получат специално разрешение. Но едва там поместили тялото на барон де Палма, дясната ръка на покойника в знак на протест се вдигнала към небето. Едновременно с това буквално в същия момент в Бруклин избухнал страшен пожар: изгоряла голяма театрална сграда, загинали двеста нюйоркчани. Града изтръпнал в ужас.

След известно време, в 1878 година, било решено, че полковник Олкот и мадам Блаватска трябва да заминат за Азия, за да се свържат с Великите Магистри на Бялата Ложа. Правителството на САЩ се отнесло към тази експедиция толкова сериозно, че президента Ратерфорд Хейс назначил мадам Блаватска и полковник Олкот за свои специални представители, подписал им командировъчни заповеди и им издал дипломатически паспорти. Впоследствие благодарение на тези документи няма да ги вкарат в индийски затвор като руски шпиони – само шпионаж нямаше в тази история, но ето че се появи и той!

На 16 февруари 1879 година експедицията пристига в Индия. Гостите са приети от Пандит Шямджи Кришнаварма и други посветени. Малка приятна подробност на срещата: веднага след пристигането всички документи и пари на пътешествениците били откраднати. Английската полиция успяла да върне парите им, но документите така и не се намерили. Това била обявената безпощадна война, завършила с катастрофа. Полицейски арести и обиски следвали един след друг. Полковник Олкот се възмутил, пращайки послание до президента на САЩ, написал следното заявление:

„Индийското правителство е получило за нас лъжливи сведения, основани на заблуждение или зъл умисъл, и нас ни подлагат на такъв груб надзор, че той привлече вниманието на цялата страна: на местните жители им внушават по този начин, че едва ли не общуването с нас ги заплашва с неодобрение на властите и ще наруши личните им интереси. Похвалните ни и добродетелни намерения се натъкват, по този начин, на сериозни препятствия, а ние сме жертва на съвършено незаслужени оскърбления вследствие решението на правителството, повярвало на лъжливи слухове.”

Това писмо малко ослабило полицейското преследване, но заплахите зачестили: ако мадам Блаватска ще продължава да твърди за книгата Дзиан, нека да се готви и за по-лошо. Тя продължила.

Сега на нейно разположение били „Станси Дзиан”, написани даже не на санскрит, а на езика сензар, за който нито до, нито след нея някой е чувал. Мадам Блаватска превела този текст на английски, превод публикуван през 1915 година в „Hermetic Publishing Company” в Сан-Диего с предисловие на д-р А.С. Рали. На мен ми провървя да се запозная с този документ в 1947 година в библиотеката на Конгреса във Вашингтон. Това е много любопитно нещо, достойно за изучаване.

Отговорът на Неизвестните бил ужасен и попаднал точно в целта. Мадам Блаватска била обвинена в това, което й било най-скъпо от всичко: в необоснованост на нейните претенции за окултизъм. Английското общество за психически изследвания дало съвършено подтискащо заключение, съставено от доктор Ходгсон: мадам Блаватска –  е само посредствена шарлатанка, и историята й изцяло е – мошеническа. От този удар тя никога няма да се съвземе. До самата й смърт в 1891 унищожена морално, тя така и не излиза от тежкото състояние на депресия.

Мадам Блаватска публично изразила съжалението си за това, което е говорила за „Станси Дзеан”, но твърде късно. Индийските изследователи, такива, като Е.С. Дат, ще подложат заключението на Ходгсон на унищожителна критика, но не ще успеят да спасят мадам Блаватска.

След нейната смърт било установено, че против нея съществувал истински заговор, организиран съвместно с английското правителство, полицията на вице-краля на Индия, работещите в Индия протестантски мисионери и други лица, които не могат да бъдат идентифицирани, но точно те, вероятно, са били главните. От гледна точка на резултативност и успешност психологическата война на операцията против мадам Блаватска – е истински шедьовър.



Гласувай:
0



Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: occult
Категория: Други
Прочетен: 6177
Постинги: 9
Коментари: 0
Гласове: 0
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031